Филип Пулман - Острият кинжал

Вещицата се озърна. Мястото, където стоеше, беше удобно за наблюдение — виждаше се добре централната надстройка с малко салонче, от което в три посоки гледаха не илюминатори, а истински прозорци. От тях струеше силна светлина и хвърляше студени отблясъци върху мокрите перила на палубата. От мъглата всичко беше влажно и започваше да се заскрежава. Никой не можеше да забележи Серафина оттам, но ако искаше да види повече, тя трябваше да напусне укритието си.

Това не й хареса. Можеше да отлети, стига клонката от омаен бор да беше наблизо, можеше и да се бие с ножа и лъка си. Тя скри клонката зад вентилатора и се прокрадна по палубата към един от прозорците, замъглен от парата. Не се виждаше нищо, не се чуваха и гласове. Серафина отново се промъкна в сянката.

Оставаше й само едно. Никак не й се искаше да го прави, защото беше твърде рисковано и щеше да я изтощи, но явно нямаше избор. Беше един вид магия, с която щеше да си послужи, за да стане невидима. Не напълно невидима — това не беше възможно, — но можеше да използва психичните си сили, за да остане незабелязана. Ако се напрегнеше силно, можеше да мине през пълна с хора стая и никой да не заподозре присъствието й.

Ето защо сега напрегна мисълта си и се съсредоточи. Трябваха й няколко минути, докато се почувства напълно уверена. За проба излезе от укритието си и се изпречи на пътя на един моряк, който носеше торба с инструменти. Човекът отстъпи, зада й направи път, но дори не я погледна.

Беше готова. Приближи се до вратата на ярко осветения салон и я отвори. Вътре нямаше никой. Не затвори, за да може да избяга при нужда, и се огледа. Друга врата в дъното водеше към стълба, по която се спусна и се озова в тесен коридор с боядисани в бяло тръби, осветен от топчести анбарни лампи. От двете страни се виждаха редици врати.

Вещицата тихо тръгна по коридора, като се ослушваше, докато долови гласове. Изглежда в едно от помещенията се провеждаше някакво съвещание.

Тя отвори вратата и се вмъкна вътре.

Около голяма маса седяха десетина-дванайсет души. Един или двама вдигнаха поглед за миг, погледнаха я разсеяно и тутакси я забравиха. Серафина застана до вратата и се огледа.

На челно място на масата седеше възрастен мъж в кардиналски одежди, а всички останали бяха свещеници, ако не се смята госпожа Колтър, единствената жена в стаята. Тя беше метнала кожените си дрехи на облегалката на стола. Бузите й пламтяха от горещината в недрата на кораба.

В стаята имаше и още един човек — изпит мъж с демон жаба, който седеше встрани, до маса, отрупана с книги в кожени подвързии и купчини жълтеникави свитъци. Отначало Серафина си помисли, че е секретар или писар, но после го видя да гледа в някакъв уред, напомнящ на златен часовник или компас, и час по час да си записва нещо. След като погледнеше уреда, той отваряше една от книгите, търсеше нещо в нея и също грижливо го записваше.

Серафина долови думата вещица и отново насочи вниманието си към хората около голямата маса.

— Тя знае нещо за детето — каза един от свещениците. — Призна си, че знае. Всички вещици са чували по нещичко.

— А аз се чудя какво ли знае госпожа Колтър — обади се Кардиналът. — Дали няма нещо, което е трябвало да ни каже по-рано?

— Ще ви се наложи да говорите направо — ледено се отзова госпожа Колтър. — Забравяте, че съм жена, ваше преосвещенство. Не съм толкова умна, колкото главата на Църквата. Какво е това, което според вас би трябвало да знам за детето?

Изражението на Кардинала беше твърде многозначително, но той предпочете да премълчи. След нова пауза един от свещениците изрече с извинителен тон:

— Изглежда има някакво пророчество, свързано с детето, госпожо Колтър. Всички поличби вече са налице, като започнем от обстоятелствата около раждането му. Циганите също знаят нещо за него — те споменават „вещерско масло“ и „блатно огънче“, а откакто ги отведе в Болвангар, говорят за момичето със страхопочитание. После, подвигът му, когато върна престола на мечия крал Йорек Бирнисон. Това не е обикновено дете. Може би Фра Павел ще ни каже нещо повече…

Той хвърли поглед към мъжа, който се взираше в алетиометъра. Фра Павел примигна, потърка очи и погледна към госпожа Колтър.

— Може би знаете, че това е единственият оцелял алетиометър, ако не се смята онзи у детето — каза той. — Всички други са иззети и унищожени по заповед на Магистратурата. Този уред ми казва, че момичето е получило своя от Ректора на „Джордан“ и че се е научило да го тълкува само, без да използва книгите и писанията. Ако изобщо можеше да ми хрумне да се усъмня в алетиометъра, щях да кажа, че това е невъзможно, защото използването на този уред без книгите ми се струва непостижимо. Нужни са десетилетия усърдна подготовка, за да проумееш как действа. Тя е започнала да го тълкува само няколко седмици след като го е получила, а сега вече го е овладяла почти до съвършенство. Не познавам нито един учен, способен на подобно нещо.