Филип Пулман - Острият кинжал

— Нещо като прозорец във въздуха.

— Покажи ми го.

Това не беше молба, а заповед. Уил поклати глава.

— Не сега. Спи ми се. Среднощ е.

— Тогава ще ми го покажеш сутринта!

— Добре, ще ти го покажа. Но й аз имам работа за вършене. Ще трябва да си търсиш сама учените.

— Какво по-лесно от това! Познавам ги като петте си пръста.

Той сложи чиниите една в друга и се изправи.

— Аз сготвих, сега е твой ред да измиеш чиниите.

Лира го изгледа недоумяващо.

— Да измия чиниите? Тук има милиони чисти чинии! Пък и не съм слугиня. Няма да ги мия.

— Тогава няма да ти покажа тунела.

— Сама ще го намеря.

— Няма, скрит е. Никога няма да го откриеш. Слушай, не знам колко време ще можем да останем тук. Ще трябва да се храним, затова ще вземаме каквото намерим, но ще почистваме и ще поддържаме ред, защото така трябва. Сега си лягам. Ще спя в другата стая. Утре сутрин ще се видим.

Вътре той си изми зъбите с пръст и с малко паста от опърпаната пазарска чанта, строполи се на голямото легло и след миг вече спеше.

Лира почака, докато се увери, че е заспал, занесе съдовете в кухнята и пусна водата отгоре, после ги търка с кърпа, докато й се сториха чисти. Същото направи и с приборите, но тиганът не се поддаваше, затова реши да използва жълтия сапун, който откри на мивката. Най-сетне и тиганът доби приличен според нея вид. Накрая тя избърса всичко със суха кърпа и нареди съдовете на поставката.

Още беше жадна, пък и искаше да види дали може да си отвори сама кутия с кока-кола. Опитът сполучи и тя взе напитката със себе си. Пред вратата на Уил спря и се ослуша, но не чу нищо. Влезе на пръсти в стаята си и измъкна алетиометъра изпод възглавницата.

Не беше нужно да е близо до Уил, за да попита за него, но й беше интересно да го погледне. Натисна предпазливо дръжката на вратата и се вмъкна в стаята.

Отблясъците от крайбрежната улица се отразяваха в тавана и осветяваха спящото момче. Уил се мръщеше в съня си, а лицето му лъщеше от пот. Беше силен и мускулест. Разбира се, не колкото възрастен мъж, защото сигурно не беше много по-голям от нея, но един ден щеше да бъде великолепен. Колко по-лесно би било, ако можеше да види демона му! Какъв ли щеше да бъде? Дали вече имаше постоянна форма? Но каквото и да представляваше, той щеше да бъде израз на една страстна и великодушна натура. И нещастна.

Лира се приближи на пръсти до прозореца. Светлината, която уличната лампа хвърляше, й беше достатъчна да нагласи стрелките на алетиометъра и да се съсредоточи върху циферблата, докато в ума й се оформяше въпросът. Дългата стрелка трепна и затанцува така стремително, че движението й трудно можеше да се проследи.

„Кой е той? Приятел или враг?“

Алетиометърът отговори: „Убиец.“

Когато видя отговора, изведнъж се успокои. Той знаеше как да намери храна, да й покаже къде се намира Оксфорд, а това бяха полезни качества, но в същото време можеше да се окаже страхливец, човек, на когото не може да се вярва. Един убиец беше ценен другар. Почувства се така сигурна, сякаш беше с Йорек Бирнисон, бронирания мечок.

Лира дръпна кепенеца пред отворения прозорец, за да не го събуди на сутринта слънчевата светлина, и се измъкна на пръсти от стаята.

Вещицата Серафина Пекала, която беше спасила Лира и другите деца от експерименталната станция в Болвангар, а после беше отвела момичето до Свалбард, беше дълбоко угрижена. В атмосферните смущения, последвали бягството на лорд Азриел от заточението в Свалбард, тя и другарките й бяха отвени далеч от острова и на много мили навътре над замръзналото море. Някои успяха да останат близо до повредения балон на тексаския аеронавт Лий Скорзби, но самата Серафина беше захвърлена високо сред кълбящите се мъгли, които нахлуха през цепнатината в небето, отворена от експеримента на лорд Азриел.

Когато отново беше в състояние да контролира полета си, първата й мисъл беше за Лира. Тя не знаеше нищо за двубоя между узурпатора и истинския мечи крал, Йорек Бирнисон, нито имаше представа какво е станало с Лира след това.

Серафина реши да търси момичето и полетя на клонката от омаен бор сред поръбените със злато облаци, а заедно с нея летеше и демонът й, снежният гъсок Кайса. Двамата се насочиха към Свалбард, като няколко часа се движеха сред странни светлини и сенки, танцуващи в неспокойното небе. Серафина Пекала ги усещаше с кожата си и знаеше, че те идат от друг свят.

— Погледни! — внезапно възкликна Кайса. — Демон на вещица, явно се е изгубил…