Филип Пулман - Острият кинжал

Серафина се взря през валмата мъгла и видя демона, речен рибар, който кръжеше и надаваше викове към изливащата се отгоре мътна светлина. Насочиха се към него. Той ги зърна и тутакси се стрелна тревожно по-далеч от тях, но Серафина му направи знак, че идат като приятели, и демонът се спусна при тях.

— От кой клан си? — попита вещицата.

— От Таймир — отвърна демонът. — Вещицата ми е пленена… А другарките ни бяха отнесени далеч. Изгубих се…

— Кой плени вещицата ти?

— Жената с демона маймунка от Болвангар. Помогнете ми, моля ви! Толкова ме е страх!

— Твоят клан има ли нещо общо с хората, които осакатяват деца?

— Имаше, докато не разбрахме какво правят… След битката при Болвангар те ни прогониха, но преди това взеха моята вещица в плен. Отведоха я на някакъв кораб… Какво да правя? Тя ме вика, но не мога да я открия! Моля ви, помогнете ми!

— Тихо! — прекъсна ги Кайса. — Чувате ли нещо долу?

Те се спуснаха по-ниско, като се ослушваха внимателно, и скоро различиха боботенето на газов мотор, заглушено от мъглата.

— В такава мъгла не може да се управлява кораб — каза Кайса. Какво ли правят?

— Това не е корабен мотор, по-малък е — промълви Серафина Пекала.

В този миг до слуха им долетя нов шум, този път от друга посока. Нисък утробен рев, сякаш някакво морско чудовище надаваше вой от дълбините. Той продължи няколко секунди и секна отведнъж.

— Корабна сирена — определи Серафина Пекала.

Спуснаха се над самата вода и отново се ослушаха да чуят шума на двигателя. Той се появи внезапно, сякаш мъглата се състоеше от слоеве с различна плътност, и вещицата едва успя да отлети по-далеч — тъкмо навреме, защото от валмата влажен въздух изпълзя с пухтене голям баркас. Разнесе се тежка миризма на масло, като че самата вода се противеше на порещата я грамада. На носа рулевият леко завъртя кормилото. Отново проехтя сирената. Поставеният в предната част на кораба прожектор беше силен, но успяваше да освети едва няколко метра в мъглата.

— Останаха ли вещици, които да помагат на онези хора? — попита Серафина Пекала изгубения демон.

— Мисля, че да. Няколко предателки от Волгорск, освен, ако и те не са избягали — отвърна демонът. — Какво мислиш да правиш? Ще потърсиш ли моята вещица?

— Да. Но засега остани с Кайса.

Серафина Пекала се спусна към баркаса и кацна зад гърба на кормчията. Демонът му, чайка, я усети и тихо изписка. Мъжът се обърна да погледне.

— Май много не сте се разбързали, а? — промърмори той. — Я хвръкни напред и ни отведи до пристанището.

Серафина излетя веднага. Беше постигнала целта си — вече знаеше, че имат помощници вещици, и морякът я помисли за една от тях. Тя си спомни, че пристанището беше наляво и имаше червен фар. Започна да кръжи наоколо и успя да зърне мъждивото червено огънче на около стотина метра пред себе си. Върна се при баркаса и започна отвисоко да дава напътствия на кормчията, който внимателно поведе корабчето към пристанището. Спряха в подножието на метална корабна стълба, която висеше над самата вода. Кормчията извика и един моряк му метна отгоре въже, а друг се спусна по стълбата, за да помогне при привързването на баркаса.

Серафина Пекала кацна на палубата на големия кораб и се спотаи в сянката на спасителните лодки. Не виждаше други вещици, но допускаше, че вероятно са някъде наоколо. Ако летяха около кораба, Кайса щеше да се справи с тях.

Видя как един от пътниците напусна баркаса и се заизкачва по стълбата. Беше увит в кожи, с качулка на главата и лицето му оставаше скрито, ала демонът му, златиста маймунка, скочи леко на перилата и се заозърта наоколо с блестящите си като мъниста черни очички, които излъчваха нечовешка злоба. Серафина затаи дъх — загърнатата в кожи фигура беше госпожа Колтър.

Облечен в черно мъж забърза насреща й по палубата и се огледа наоколо, сякаш очакваше още някого.

— Лорд Бореал… — започна той.

— Той не е тук — прекъсна го госпожа Колтър. — Започнаха ли мъченията?

— Да, госпожо Колтър, но…

— Наредих им да ме чакат! — изсъска тя. — Какво, не ми ли се подчиняват вече? Дисциплината на този кораб определено куца!

Жената отметна качулката и Серафина видя ясно лицето й — гордо, страстно и толкова младо.

— Къде са другите вещици? — попита госпожа Колтър.

— Тръгнаха си, госпожо. Отлетяха за родните си места.

— Но една от тях водеше кораба към пристанището. Тя къде е?

Серафина се сви. Явно морякът от баркаса не беше чул последните вести. Свещеникът се озърна смутено, но госпожа Колтър не дочака отговора, а огледа палубата, тръсна глава и заедно с демона си се упъти към отворената врата, около която трептеше жълто сияние. Мъжът я последва.