— Само в чергите… — отвърна му Тошето. До него клюмаше Михал.
— Е, сега ще ви припари. Слушайте, Дано Сребров е открил въглища до сами Землен и тази пролет почва да ги вади. Учредява и акционерно дружество. Акциите са от един до пет процента. Насам, народе! — провикна се Христо. — Който има много пари — голяма акция, който има малко — малка, а който няма — миньор при Дано Сребров, сам да си ги изкопае!
Неколцина миньори от „Речни мини“ наобиколиха Христо.
— Това… истина ли е? — попитаха.
— Както е истина, че стоя пред вас и чакам да почерпите. Идвам от Дано. С брат ми вече сме акционери. Има и неколцина богаташи от града. Само Ботуна отказа.
— Ех! — изпъшка един от миньорите. — Вече няма да бием по два часа път до „Речни мини“ — зиме, лете…
Кръчмата букна. От всички страни подвикваха поръчки.
Юзчето дръпна Христо:
— Пиши ми една голяма акция! — И хукна да вика Юзовица.
— Чу ли? — побутна приятеля си Тошето.
— Чух — отвърна Михал потъмнял. А пред замъглените му очи, отново и отново, се спускаха двата ястреба: по-силният — върху плячката, по-слабият — встрани.
— Ще се пиша миньор при Дано — рече мрачно Тошето. — Постоянна, сигурна работа… — процеди през зъби. Той ненавиждаше Дано Сребров. Бяха на едни години, от една бедняшка черга, а Дано Сребров преуспява, докато той, най-силния мъж в Землен, си остана бедняк и стар ерген. Не му стига на Дано градската кокона, ами завъртя главата и на Маргарита. Видя я няколко пъти нощем да притичва към градската къща на Дано, а него не поглежда.
Тошето тръсна глава, скръцна със зъби и огледа букналата кръчма. Очите му се спряха на Юзовица, която чевръсто се виеше между масите. Яловица и неубита от селска работа, тя младееше за годините си и хващаше око.
Той тръгна към Христо Моллов тъкмо когато Юзовица се зададе насреща му. Разминаха се, но тя намери да се отрие о него и да го замери с циганските си очи през рамо.
— Пиши ме миньор — рече Тошето на Христо.
В същия миг Юзчето изсъска на жена си:
— Отивай си вече, не трябваш. Оттук, през задната стаичка!
— Хъ! — присви очи Тошето към Юзчето. — На тебе ти е сладко да се впрягаш в стръките на чужди каручки в същата тази задна стаичка, а твоята ялова каручка ти се свиди, а!
Туй, за впрягането между стръките на чужди каручки, бе приказка на Юзчето. Притропа някоя по-млада беднотия при него за заем и той веднага я придърпва в задната стаичка. Шушукане и вайкане се чува дорде Юзчето се впрегне между стръките на каручката. Сетне става тихо. А още по-сетне беднотията, забила нос в пазвата си, бързо-бързо изтичва навън.
След нея Юзчето изпиваше цяла кана вода.
* * *
Снегът се слегна, изтъня. А една нощ южнякът така го облиза, че остана само в усойните северни гънки на хълмовете. След седмица се оттекоха и водите му. Земята изпръхна, димна. Тръпчив дъх на млада зеленина и ранна пролет се вдигна над хълмовете и над Землен. В ясното небе чертаеха кръговете си двата ястреба. Младата лисица подгони полските плъхове, а проскубаната вълча глутница се оттегли в предпланините — до следващата сурова зима.
На пустеещата земя, северно от селото, се бяха събрали двайсетина човека. Предстоеше първата копка на каменовъглената мина на Дано Сребров. Повечето от хората бяха с кирки и лопати. На десетина крачки пред тях разговаряха Дано Сребров, старият минен майстор Батов и немският минен инженер хер Нунке — главен инженер на „Речни мини“. Финансистът Топчев бе помогнал хер Нунке да проектира и консултира новата мина в Землен. Тримата стояха между побитите в земята колчета, очертаващи входа на галерията, по която трябваше да стигнат до въглищния пласт.
Хер Нунке кимаше, докато Батов обясняваше на Дано:
— Изкопаната земна маса, пръст и глина, ще оформи насипа срещу входа на галерията, на който по-късно ще направим рампа, товарище, за продажба на въглищата. Колите и каруците ще влизат под него и вагончето ще ги пълни. Тогава, господин Сребров, ще ти е нужен надзирател — да следи реда, и касиер — да пише квитанциите и да прибира парите. Дай, Боже! Останалото, под земята, е моя работа.
След това Батов се обърна към хер Нунке:
— Да започваме!
Хер Нунке кимна.
Тогава Батов застана точно по средата между побитите колчета, извади от джоба си бучка въглен, плю три пъти върху него, против уроки, прекръсти го и го постави между краката си.
— Да върви по въглен! — рече. И добави: — Нека пътят ни от тази бучка до въглена под земята да е къс. Е, започвайте, момчета! — подвикна на миньорите. — Пожелавам ви пот да леете, кръв и болести да няма!
Читать дальше