Велчо Милев: Топлият полюс

Околийския град най-сетне изникна от виелицата. Шейната му се плъзна по главната улица, към центъра. Отмина голямата къща на Първови и се понесе към банката при своя покровител — финансиста Топчев. Първата част от операцията на Дано сигурно ще смае и разочарова Топчев. Представи си как косматото лице на приятеля му изведнъж ще охладнее и той ще погледне своето откритие, „геният на дивото“, с презрение.

Не се излъга.

Когато залагаше цялото си имущество и налични пари за закупуването на пустеещите земи северно от Землен, хлад премина между него и Топчев. Спогледаха се и банковите чиновници. Ала когато поиска лиценз за разработка на каменните въглища в тези земи, чиновниците зажужаха. А Топчев така дълбоко пое дъх, че косматото му лице почервеня до пръсване.

— Звяр такъв! За малко да допусна, че… Направи го зверски, внезапно, с умъртвяваща захапка. Е, сега вече вярвам, че ще излочиш всичката черна кръв на твоя въглен. Но даваш ли си сметка в каква вълча глутница се напъхваш?

— Знам — отговори с твърди устни Дано. — И само на теб доверявам че съм гол като пушка, празна при това.

Но Топчев неочаквано и с подчертан респект към особата му се обърна към него:

— Моля, господин Сребров! — и го поведе навън.

На улицата го взе под ръка и заговори доверително:

— Празната пушка също плаши. Въпросът е кой пръв ще се уплаши от нея. А голотата си, досещам се, мислиш да покриеш с…

— Прав си — с кожите на акционерите. Учредявам акционерно дружество. И… като те гледам, твоята дебела кожа става за пръв акционер.

— Аха, кожата ми, значи! Карай, неблагодарнико, имаш я моята кожа. А тъста си покани ли?

— Това оставям на тебе — отговори Дано. — Дяловете са от един до пет процента. Потърси и други. Аз тръгвам, трябват ми няколко кожи и от Землен.

— Вълче време! — потръпна Топчев.

— Тъкмо — усмихна се Дано.

— Само че как го правиш, та вълкът у тебе никак не личи!

Останалата част от възхищението си Топчев изрази като стовари мечешката си лапа върху задницата на коня. Животното изви глава, погледна го с кръвясало око и оголи едрите си зъби. Топчев прихна:

— Щом от мечка не се уплаши, няма да се уплаши и от вълци.

Знаеш с кого да тръгнеш на път ти, Дано Сребров.

— Знам — с него и… с тебе.

— Пфу, мръсен ласкател! — изплю се в снега Топчев. — Я се махай от почтената ми глава! — Врътна се и тромаво забърза към банката с мечешката си походка.

По обратния път виелицата го следваше, не заслепяваше очите му. Ледените й зрънца меко шушнеха върху замръзналия сняг и по гърба на кожуха му. Следите от плазовете на шейната едва личаха. Студът сладеше в ноздрите му. Арктическа зима сковаваше равнината. Скоро няма да се стопи, помисли Дано. Но това вече нямаше значение, той е собственик на топлия периметър. На „Топлия полюс“, както го бе избръщолевил Михал. Само че топъл полюс за всички няма, Михале, всеки сам си го прави, или не го прави. Освен това, на самия полюс няма място за двама, дори няма място за двата крака на покорителя му — точка е той, една малка точица!

— „Топлик“ — рече гласно Дано. Прииска му се да чуе името на акционерното дружество тук, сред оснежената и скована от студ равнина. След по-малко от година това име ще изговарят стотици, хиляди в тази равнина.

Не очаква собствениците на „Речни мини“, край голямата река, да му създават проблеми. Много е малък за тях, а и техните въглища хранят главно електроцентралата, докато той ще топли домовете на земленци и на близките села, на дребно.

Преди това обаче, ще са му нужни парите на акционерите. За да привлече дузината земленски миньори от „Речни мини“, за материали, за специалисти. Работата трябва да започне в ранна пролет, та до есента първите въглища да започнат да му връщат парите. Не стане ли така, няма да издържи.

Смрачаваше, когато умореният му кон изтегли шейната на билото на последния хълм над Землен. Всичките комини на селото пушеха. Голям бе този ден за Дано Сребров, но зимен ден, отиваше си, нощта го прихлупваше.

Малцина видяха завръщането му, а никой не се досети, че шейната возеше владетеля на „топлия полюс“.

— Михал си отиде — посрещна го баба Стефана. — Май, не беше се свестил напълно, бърбореше за някакви ястреби.

Той кимна безизразно.

Дори тя, баба Стефана, която му беше като майка, не можеше да разгадае бледото, а силно лице на Дано Сребров. Какво мисли, какво крои и разкроява, един Господ знае. Лицето му е опънато и напрегнато повече от друг път, сякаш отмества хълма със синия камък на юг от селото, но може да е и от студа.