Велчо Милев: Топлият полюс

Само че истинският свят, господин Първов, е джунгла и в него може да оцелее и да се наложи единствен „геният на дивото“, както казва Топчев. При това, с не по-малък интелект.

Странно, той много по-често разговаря с тъста си и с жена си мислено, отколкото в действителност! Не, не е странно, усмихна се бледо Дано, той и с останалите хора разговаря повече мислено. Умението му да наблюдава, да вниква и прониква в хората, е мълчалив, незабележим процес, който дава възможност на фино наточените му сетива и ум да резнат точно където трябва и точно когато трябва.

Дано пренесе газената лампа в спалнята, намали фитила й и я постави на перваза на прозореца. От година това бе уговорения знак с Маргарита, племенничката на баба Стефана. Така той я викаше при себе си. Старата къща на баба Стефана бе в неговия двор, на метри от градската му къща, така че Маргарита за минута прекосяваше малкото дворче и влизаше в спалнята му.

Но докато се събличаше Дано хвърли поглед към гипсовата статуетка, подарък от жена му Ана, нейно поразително подобие — една пищна Венера. Статуетката не само я наподобяваше, тя повече предупреждаваше: „Да, аз съм Ана Първова! Недостъпното ме привлича, за да го покоря. Ще покоря и тебе, Дано Сребров!“

Точно този неин необуздан аристократичен каприз я бе тласнал навремето към Дано. След като бе подлудила младежите от отбраното общество в града и ги бе отминала с презрение, несравнимата Ана Първова насочи амбициите си към бедния, но открояващ се гимназист. Блестящият му ум, аскетичната бледост и недостъпност бяха повече от дразнител за каприза й — да покори и него, и да го отмине с презрение!

По това време Дано често търсеше съветите и напътствията на Топчев. А Топчев бе един от малцината приятели на Първов.

В началото не обърна внимание на „случайните“ посещения на Ана у Топчев, които странно съвпадаха с неговите срещи с финансиста. Знаеше коя е Ана Първова, знаеше и кой е той, но повече от всичко друго знаеше какво иска — да преуспее, да преуспее сам!

Но когато забеляза, че неговото равнодушие превръща каприза на Ана в болна амбиция, настоятелна и неотстъпчива, той издигна хладината между нея и себе си като ледена стена.

Тогава той за първи път усети силата на студения си ум, в подножието на който едно капризно момиченце се опитваше с дъха си да го размрази. Обречено усилие. Но не и за Ана Първова. Цели три години продължи настоятелната й неотстъпчивост, докато се превърна в предизвикателство и за него. А по-късно — в невъзможност и за аристократа Първов да откаже плебейската играчка на капризната си дъщеря.

С играчката обаче не се получи. Тя играеше своя игра. Напразно Ана търсеше слабото й място, в очакване да я помоли за помощ, нея или баща й, за да я види покорена. Ала Дано вървеше сам по своя път. Единственото, в което се наложи Ана, бе да остане да живее в бащиния си дом в града — заради възпитанието и обучението на двете им дъщерички.

Преди да легне в широкото легло, той угаси газената лампа.

Маргарита предпочиташе сумрака. Тя самата бе сумрачна, мургава и меланхолична, изпълнена сякаш с меланхолното безветрие на Мопасановите разкази, които четеше и препрочиташе.

Вратата беззвучно се отвори и затвори, а Маргарита вече бе в стаята. Беззвучно се свлякоха на пода и връхната й дреха, и широката нощница. Никой не би дал на това момичешко, почти детско тяло тридесетте му години. Беззвучно приближи и широкото легло. Издаде я само дъхът на лавандула. Баба Стефана вареше сапуна си със стръкове лавандула и всичко в нейния дом ухаеше на лавандула. Маргарита се мушна в леглото му като горещ полъх над лавандулова нива…

Кръчмата на Юзчето беше препълнена, но тиха. Посетителите явно бяха на „третата ракия“, която събира главите над масите и превръща говора в шепот. Тъкмо време за новина! — подхилна се Христо Моллов и отиде при Юзчето до тезгяха. Наведе се към него и пошушна:

— Викай Юзовица да ти помага, че след малко няма да смогваш да разнасяш юзчета по масите!

— Ще смогна! — опери му се Юзчето. И смигна: — Аз помагам на другите, не те на мене… Нали сме от един занаят бре Христо, знаем се!

Христо опря гръб на тезгяха, огледа шушнещата кръчма и се провикна:

— Чуйте, сънльовци! Живота си проспахте, ще проспите и най-голямата новина в Землен.

Събраните над масите глави се вдигнаха и обърнаха към него: Какво ли го е прихванало малкото Молле?

— Да сте усетили нещо да ви пари под нозете, или под чергите? — изхили им се Христо.