Велчо Милев: Топлият полюс

Знае ли…

Тази вечер остъкленият хол на Дано Сребров бе осветен и препълнен. Нищо че в него се бяха настанили само Ботуна, братя Моллови и Дано. Единствен Ботуна да беше, пак щеше да изглежда препълнен — едър на длъж и на шир, с глава като дънер — той сам заемаше половината хол.

Откакто влезе и седна, Ботуна върти едрата си глава, оглежда и души въздуха. Накрая избоботи:

— Че от какво живееш бе, Дано? Тази къща не мирише нито на хляб, нито на гозба.

— Нито на жена — изхили се малкият Моллов, Христо.

Ала Ботуна така го изгледа, че той млъкна.

Големият Моллов, Стоян, мълчеше, забил очи в бялата покривка на масата и положил кокалестите си ръце на нея.

В покривката гледаше и Дано, но в издължените до слепоочията му очи влизаха и тримата му гости. Това му даваше възможност да не гледа, а да вижда.

— Е, Дано, думай! — каза властно Ботуна. — За какво ни събра?

— За да ви поканя да станете акционери — отговори Дано.

— Акционери, ли! — повдигна тежките си вежди Ботуна. — Акционери в какво?

— В акционерно дружество „Топлик“.

— То пък какво е, къде е и откога?

— Тук, в Землен, от вчера. — Отговори късо Дано.

— И… какъв е този „Топлик“? — Ботуна сякаш питаше какво е туй нещо, дето е дръзнало да се пръкне тук в Землен, без негово знание и благословия.

Но Дано и сега отговори равно, безизразно, загледан все така в покривката на масата:

— „Топлик“ е акционерно дружество за добив на въглища. Те лежат под земята на север от Землен. Вчера откупих периметъра и правото за разработка.

Стоян сви кокалестите си пръсти в юмруци. Нищо друго в този силен и работлив мъж не издаде вълнението му. Но Христо възкликна:

— Бе знам си аз, късметът е като жената!

През това време Ботуна бавно и смръщен смилаше думите на Дано. А като ги смля, тропна с бастуна:

— Каниш ме, значи, да си хвърля парите в оная ялова земя, дето ражда само магарешки трън. Чувай, момче, Ботуна хвърля в земята семе, нищо друго. А под земята заравям само туй, дето е леш, труп — умряло! Умряла работа е тази, за умряла работа пари нямам.

Старият чорбаджия се вдигна от стола, опита здравината на бастуна, сякаш го бе купил току-що и си тръгна. Дано го изпроводи чак до пътната врата, пожела му „Лека нощ!“ и едва тогава се върна при двамата Моллови.

— Какви акции предлагаш? — попита Стоян.

— От един до пет процента — отговори. — Парите в брой.

— Значи си измел хамбара до шушка.

Дано кимна.

Стоян вдигна очите си към Дано, но бледото му лице със силни кости не изразяваше нищо. „Този да ми беше брат!“, помисли Стоян. А каза:

— Хвърлил си се в дълбокото. Но при удавник, като тебе, който няма да изтърве и сламката — влизам. Влизаме! — добави. — Но не сме ли малко, за дълбокото трябват повече хора, по-голяма лодка.

Стоян млъкна, стисна юмруците си до побеляване и продължи:

— И даваш ли си сметка, че ако лодката ти потъне, аз ще съм до колене във водата, а ти — под нея. Но не чакай да те спасявам.

Едва сега Дано отговори на въпроса му:

— В околийския град вече имам двама акционери — финансистът Топчев и моят тъст. Очаквам още неколцина.

Стоян отпусна юмруците си и се облегна на стола.

— Това е друго — рече. — Сега можем да поговорим и за подробностите.

— А, не — скочи Христо, — без мене! Бягам при Юзчето, свят почерпка ще изкарам с новината.

— Чакай — спря го Дано, — кажи там, че набирам и по-дребни акционери.

— Ще кажа — изтрополи по стълбището Христо.

Още час Дано и Стоян обсъждаха начинанието. Трезвата прямота на големия Моллов бе отлична проверка на плановете на Дано. Преодолявайки тази прямота той сякаш преодоляваше бъдещите трудности и опасности на практика. Накрая Стоян поиска защита на акциите на акционерите, а най-накрая, на тръгване, рече:

— Брат ми каза нещо за късмета. Аз искам да ти кажа, че късметът е направил добър избор. Ти си по-друг от всички ни, по-друго е и това, което ще дойде в Землен, та сте си лика прилика. Това исках да ти кажа. Лека нощ!

Останал сам, Дано се размисли.

На две различни нива бе случил на подходящите хора — на финансиста Топчев и на Стоян Моллов. Първият го водеше към върха, а вторият му напомняше, че и към върха се върви по земя… Но и двамата признаваха личните му качества.

Единствен блестящият магистрат Първов, тъстът му, отказваше да го признае и приеме. Той смяташе, че само чистите професии изискват чист интелект — прависти, лекари, учени — останалите са… бакали. Клиентите му плащаха с пълни шепи, но той приемаше парите им с досада и гледаше на тях като на безпросветно стадо в изрядния парк на закона, където всеки един от тях, във всеки един миг, прегазваше някоя от безбройните му тревки — закони, параграфи, алинеи. Светът на Първов бе английска градина — разчертана, подредена, подстригана — със строго определени алеи за пешеходците.