Велчо Милев: Топлият полюс

— Една ракия? — предложи Дано, когато се настаниха на масата.

— Нне… после — преглътна мъчително Михал.

Дано кимна. Замисли се. Сякаш нямаше нищо против да постоят и така — да поседят и помълчат. Силни кости опъваха кожата на слабото му и бледо лице и го правеха силно.

— Сами ли сме, господин Сребров? — попита Михал.

— Да — отговори Дано.

Михал се отпусна. Наистина бяха сами — сами в този светъл хол, сами в Землен, сами в цялата сгърчена равнина.

— Предлагам ви сделка, господин Сребров — започна Михал. — Знам нещо, което ще донесе много пари, но аз ги нямам, а вие ги имате. Повече от тях имате ум и предприемчивост, затова идвам при вас.

Нищо не се промени у Дано Сребров. Лицето му остана спокойно, замислено. Михал го наблюдаваше и мислено благослови несполуката си у Молловите. Прокашли се, преглътна и продължи:

— Искам четвърт дял от сделката, която ще назова при подписването й пред нотариус. Мисля, че е справедливо, господин Сребров, така се осигурявам.

— Разбира се — потвърди Дано. — Но ти каза, че очакваш много пари от тази сделка, а това означава и много вложени пари. Не знам дали ще е по силите ми.

— Така е, ще трябват много пари, но аз залагам на вашия ум и предприемчивост. Приемате ли, господин Сребров?

— По принцип — да! Но искам да помисля…

У Михал се надигна тревога. Знае ли колко време ще мисли Дано Сребров, а едно внезапно затопляне на времето начаса ще открие тайната му пред очите на всички. И тогава! Той вече трудно прикриваше паниката си. Трудно прикриваше и желанието си да усети парещата ракия в сухото си гърло. Бутилката с кехлибарена течност и двете чашки до нея го привличаха като магнит. А Дано Сребров се бавеше. Най-сетне каза:

— Да помисля поне… един ден. И утре да отидем в града при нотариуса. Съгласен?

— Е — въздъхна облекчено Михал, — един ден може! — преглътна пак и добави: — А сега вече можем да опитаме и ракията. Да полеем началото. Няма да съжалявате, господин Сребров, няма да съжалявате — ще изровим купища пари.

Дано Сребров напълни чашките и каза:

— Наздраве и сполука!

С трепереща ръка Михал изля ракията в пресъхналото си гърло. Тук всичко е друго, не като при Юзчето — и ракията, и обстановката, и човека насреща му, който вече пълнеше чашата му повторно. После пак я напълни. И пак, и пак… Пълнеше я мълчаливо. И Михал се разприказва.

Изпърво заговори за ракията на Юзчето, после — за кървавото пиршество на билото на хълма, на което бе станал свидетел, после приказката му го подхлъзна по оснежения склон до пукнатината и… заспа.

Главата му клюмна върху масата. Брадясалата му буза нагърчи бялата покривка, разкриви я и той захърка.

Дано Сребров повика баба Стефана, която поддържаше домакинството му, нареди й да настани Михал на миндерчето, а той се облече и излезе.

Върна се след половин час.

Запрегна коня в шейната, загърна се в дългия, топъл кожух, сложи двуцевката в скута си и препусна към града. Брътвежите на Михал се потвърдиха — пукнатината наистина бе открила въглищен пласт. Налагаше се да бърза и в движение, по пътя, да обмисля всичко. Това не е лимонада, или дараци, мелници и маслобойна. Черно злато е това, за милиони, но и милиони ще са му необходими, за да го разработи.

До мелницата му подвикна малкият Моллов, Христо:

— Не е лесно да си сламен вдовец, Сребров! Сняг, студ, вълци — на път…

Христо го задяваше заради жена му, Ана, която живееше в бащиния си дом в околийския град — в дома на аристократа Първов. Сигурно фамилното му име го е обрекло да е първия адвокат в околията, първия аристократ и богаташ. И да гледа на всички останали, в това число и на зет си, отвисоко. Той склони дъщеря му да се омъжи за Дано не толкова заради увлечението й, колкото заради финансиста Топчев. Той го убеди, че младият Дано Сребров е от породата „геният на дивото“ — силен, предприемчив, умен и непроницаемо хитър. „Геният на дивото“, обаче, не бе дете на джунглата. Завърши търговска гимназия, прерови трудовете на световно известни икономисти и философи, запозна се и с мемоарите на видни магнати-прагматици. Поглъщаше и отсяваше всичко, което го водеше към „презрения жълт метал“ — как се забърква маята му, как кипва, как се множи и пази, как убива или бива убиван!

Насрещният северозападен вятър бръскаше хиляди иглици в лицето на Дано, но той не го усещаше. Вълче време наистина.

Хълмистата равнина бе скована и безлюдна. Единствен студеният вятър шеташе по нея и мислите на Дано. Той вече си бе изяснил и подредил двата етапа на сделката, която му предстоеше. Най-важната, решителна сделка в живота му — „или кемер, или хендек!“, както казваше на времето баща му.