Велчо Милев - Непомерното

Тъй го проумява и тъй го промисля тоя свят Кемерката, и тъй го реди в сянката на дългата нощ, когато тя падне над селото — с мисъл го реди, с думи го реди и със зърната на броеницата си го реди. Мисълта й се изнизва нечуто, думите — и те, но зърната на броеницата се удрят едно о друго и пукат, пропукват, досущ като заспиващите въглени в огнището.

Боже, въглените заспиват, тя не заспива!

И тя е от проклетисаните. От непомерните. Какво от туй, че непомерното я кара да будува, и то е непомерност — като, да речем, хубостта на Николица…

Щото, спор няма, Николица е непомерно хубава.

На четирийсет и пет е вече, а моми и невести още странят от нея — сянка им е. А де-що мъж има в селото, млад или стар, с годежен пръстен или с бастун, подслажда младата си или стара гозба, с очи и помисли, все подир Николица. Ала за упрек ли са: Кого да виниш — човеци, за какво да ги виниш — хубост!

Нали и тя, Кемерката, сподиря в будуването си не друг, а Николица. Право, не за подслада, като другите, заради проклятието я сподиря, ала и то, проклетото, слади. Боже, защо си създал човеците такива, та непомерностите да им сладят, когато тези непомерности са проклятия?

Ето и Николица, непомерност непомерна, а непомерно слади. И как няма: сладка вода понесе, кладенчева — по-сладка и жадна от водата се люшка, към грозд от лозницата се протегне — повече от лозница се вие, сред тополите спре — топола съща, сред нива ръжена — клас ръжен, със сянката си — по-лека от сянка… Че как да не потегли и очи, и помисли, ала само ги потегля, защото Николица е далечна. Очите й я правят далечна, две зърна синкав лед, които отпращат далеко от нея всекиго и всичко.

Знайно е, непомерно хубава е Николица, ала и непомерно далечна.

Но за Кемерката е знайно и проклятието над непомерното. И още едно й е знайно — за проклятието далечина няма, ни по земята, нито през времето. Незнайно е само върху кого и как ще удари: върху Николица или върху някой до нея, или и върху Николица, и върху някой до нея. Туй е незнайното и то кара Кемерката да будува — да чака. Макар че тя хем го чака, хем го отпъжда, не ще го. Ала ако чакането е посилно за човека, отпъждането е непосилно. А човек е и тя божи, като всички човеци.

Тъй будува Кемерката, с помисли и промисли, които хем я теглят, хем я отпращат от Николица, ала тя, Николица, от край време е такава. Що женихи потегли и отпрати на времето — хубави и прехубави, богати и пребогати — а избра Никола, нито прехубав, нито пребогат. Премисли и тогава Кемерката, разбра я: самата тя хубост над хубостите, Николица избра този, който можеше да я обгради с подобна хубост. Никола бе тъкмо такъв — златни му ръце, златна му душа!

И той я заобгражда, наподобяваше я с всичко съградено, да е хубост непомерна — къщата и оградите, кладенеца и плочника, портиците и асмалъка, стълбищата… — от най-долната тревка в двора му до най-горната керемида на къщата му, всичко бе от хубаво по-хубаво, непомерно хубаво!

Ала най-много я наподоби с каруцата, която майстори и доизмайсторява цяла година, дорде я извие лека, гъвкава и плавна, и като сянка тиха, но и с нея не стигна младата си невеста, само я наподоби. И безсилен отпусна ръце…

Най-сетне отпусна ръце и Кемерката. В самия край на нощта, малко преди съвсем да се отмести от селото, от тази половина на света. Спряха се зърната на броеницата й, спряха да пропукват и въглените, и тя най-сетне оброни глава. Ала Никола и Николица останаха и в просъницата й, все в онзи далечен залез, когато той безсилен отпусна ръце, а Николица властно го призова от стълбището на къщата…

Нея привечер светът остана без залез. Всичките му лъчи се бяха събрали на стълбището пред дома на Николица и останаха там до последния си светлик. Бе ги потеглила тя, самата, облегната на резбования парапет на стълбището, грееща и дваж грейнала в лъчите на залеза.

Никола, отпуснал ръце пред творението си — невижданата по този край каруца, на която вече не можеше нищо да добави и нищо да отмахне, гледаше младата си жена със сладостна мъка — мъка от непостижимото и сладост от непомерно хубавата му стопанка. И този път не стигна непомерната й хубост, наподоби я само! Усмивката му бе преизпълнена с кротка умора, както и сърцето му, чиито удари караха дъхавите стърготини в тъмната му мъжка пазва и по къдравата му коса — къдрави и те, да потрепват, потрепват…