Велчо Милев: Непомерното

„Не, само това — не!“ — усети окоравели лицето си, очите си и юмруците си Никола. А вътре в него се надигна непозната, страховита сила, за която нямаше отдушник. Идеше му да строши близката улична лампа, или да продъни ниската прихлупена нощ, та каквото имаше да се излива, най-сетне да се излее. Идеше му… но не можеше да помръдне.

Ето, и жена му идеше към него — не идеше, а пристъпваше вдървено, едва-едва — и той трябваше да я пресрещне, да й помогне, да попита! Трябваше…

— Майната му, нищо не трябва! — изхриптя само. Гледаше я с окоравелите си очи, броеше крачките й с окоравелите си устни и колкото му се щеше да й викне да побърза, толкова му се щеше да я върне, да я отпъди от себе си — далече! Но не стори нито едното, нито другото. Дочака я. Дочака и странно равните й думи, изречени с вледеняващ глас:

— Зорница е добре, но детето… Няма го.

Никола политна, залюля се, но овреме се улови за каруцата и опря широкия си гръб о нея. Сега тя се залюля — от страховитите удари на сърцето му и от накъсаните в стегнатото му гърло думи:

— Е, нали тя… Има и по-лошо… Щом тя… Сега?… — попита объркан.

Но млъкна, поразен от невъзможно трезвите очи на жена си, които тя в тоя миг вдигна към него — още по-невъзможно трезви в току-що сполетялата ги беда. Тази трезвост го вледени повече от гласа й, когато Николица рече:

— Сега — нищо. Иди да платиш, и толкоз. Зорница ще си я вземем идната неделя, но защо да разнасяме по пътищата толкова пари, все ще се плаща. Върви, докторът чака!

Най-сетне можеше да стори нещо, да извърши нещо и той тръгна към вратата на болницата.

Докторът наистина чакаше, до самата входна врата. Там го спря, там назова сумата, която Никола бързо наплати, защото го интересуваха не парите, а чедото му.

— А, тя е добре, тя е добре — отвърна забързано докторът. — Идната неделя ще си я вземете, а догодина — с внук… — И недоизрекъл се, изчезна в някаква съседна врата, без звук и следа. Поне така му се стори на Никола.

Стори му се, че така изчезна по някакво вътрешно стълбище и една едра, кокалеста сянка, но побърза да излезе от този странен болничен сумрак, населен със сенки. Плати каквото имаше да се плаща, научи каквото имаше да научи…!

Навън, обаче, жена му истински го стъписа:

— Да си тръгваме — рече.

— Ти луда ли си? — погледна я той недоумяващ. — Как така ще си тръгнем! Ще нощуваме в някой хан, утре пак ще видим как е Зорница и тогава ще си тръгнем.

Николица не му възрази, но си остана в нейния си вледеняващ хлад.

Хан намериха близо до болницата.

Ала идната неделя се наложи той сам да тръгне към престолнината.

Николица се удържа на крака до третините. Тежка треска я повали веднага след помена за мъртвороденото. Лековете на Кемерката надвиха треската, но за път не можеше и дума да става. А зет му, младият Никола, веднага трябваше да се заеме с подготовката на материала за спазарения със Сидеров файтон. Така хем щяха да спазят срока, хем да си помогнат с парите, защото докторът взе и половината от предплатата на Сидеров. Много ли бе това или малко, Никола не знаеше, но трябваше да поработят.

— Така, така — наставяше и Кемерката, — работа! Дошлото — дошло, не можеш го върна, но с работа ще го отминеш. Седиш ли и то седи в тебе.

Тъй говореше Кемерката в хубавия дом на Николица, ала в своя дом, в дългата сянка на нощите, редеше нейното си…

Е, намери как, втъка се проклятието на непомерното в непомерно хубавата черга на Николица! Скъса една жичка, втъка се… Сега тя, Кемерката, трябва да е нащрек, да помогне да се върже скъсаното и чергата да продължи да се тъче. Върже ли се, още непомерна хубост ще има в дома на Николица — утре младите ще си я родят. Те, младите, са „лъжица и паница“!… Ала за Николица трябва да внимава много, че Николица е хубост наготово. А такава хубост, наготово, или е слаба и една жичка да върже, или е прекомерно силна и къса още. Виж, Никола е друг, той самият прави хубост, с ръце и душа я прави и пак ще я прави — може! Силен е, но премерено силен, та както може хубост да прави, така може и злина да поправи — в себе си, около себе си — той може. Ала Николица… На, треска я повали, изпепели я, а очите й останаха от студени по-студени. В тях и през тях Кемерката не вижда нищо. Какво ще видиш през обледен прозорец — какво има зад него, какво крие, Кемерката не знае — ни види, ни знае!

Затуй, когато Никола тръгваше за престолнината, тя му рече:

— Треската погасих, ала душата й не мога да размразя. Дано Зорница, като си я доведеш, да я доизцери. Като има за кого да се грижи, белким грижите я стоплят, размразят. Дано!