Велчо Милев: Непомерното

Помамила всичкия залез, Николица помами и него, без дума и жест, но безпаметно властно, и той се отправи към нея както си бе — с всичките дъхави стърготини по него. И все така властно, призивно и властно, тя го въведе в къщата, в онази тяхна одая, където никой залез не стигаше, и после…

После, през цялата нощ, сладостно уморените му, но силни ръце си проправяха път през една безкрайна ръжена нива, ширнала се по сладостни хълмове и падини, и в знойни долове с гладки тополи, които изцеждаха от него всичката му мъжка влага, но, за миг да зърнеше синкавите ледени зърна в очите на Николица, утоляваше жаждата си и отново тръгваше да броди из безкрайната ръжена нива.

Ледените синкави зърна в очите на Николица поомекнаха чак на заранта. По тях изби тънка, размразена влага и тя прошепна в ухото му:

— Сега вече ще ме постигнеш… Ще си родим втора непомерна хубост!

— Ами ако прилича повече на мене? — пошегува се той с изпръхнали устни.

Но шегата му мигом скова влагата в очите й в твърд лед. Тя, цялата, изстудя и новият й шепот го облъхна със зимен дъх:

— Никога! Искам хубост, непомерна хубост!

Този неин шепот сякаш го прониза, прониза домът им, прониза половината свят и той изстудя, потръпна.

От тогава изстудява и потръпва всяка заран, при всяко разсъмване.

Потръпна и Кемерката. Събуди се.

Откъм огнището идеше хлад. И от сивеещото око на прозореца. И от зърната на броеницата й дори. Отвсякъде.

Тя придърпа завивката до брадата си и пак се размисли — полусънена, полубудна — подир Никола и Николица: Даде Бог, роди им се хубост непомерна — Зорница! И както изгревът прилича на залеза, само че с един ден по-млад, така и Зорница приличаше на Николица. От Никола бе взела само топлото на очите му, а, кой знае защо, всички в селото й викат „Дъщерята на Никола!“.

Николица, пък, и след раждането си остана Николица, непомерно хубава, но само за очи и помисли — като иконите, като статуите.

Кемерката бе обиколила всички манастири и църкви, и престолнината бе обиколила, та отбираше от икони и статуи. От тях бе узнала и разпознала далечната хубост на Николица, непомерна, но далечна, само за погледи и помисли. И друго бе узнала Кемерката — не срещна подобна хубост в цялата царщина, ала туй тя не сподели с никого, стаи го дори от себе си. Защото една непомерна хубост не бива да знае непомерността си, стига й да се оглежда в тези около нея. И в колкото по-малко се оглежда, по е за хубаво — по-къса да е юздата й, та раван да върви през света. Че, то, многото очи са шпори в хълбока на непомерното и го карат да препуска през глава — за света зло и за непомерното зло!

Виж, държи ли се изкъсо, непомерната хубост тегли също към хубост. На, не стана ли Никола първи майстор в целия този край, потеглен от Николица? Не държи ли пак тя очите на селото отворени за хубост? Не роди ли и втора хубост, Зорница, та да са отворени очите и на идното село за хубост, и да потегли някой иден Никола? Нека моми и невести да странят от нея, нека мъжете да си подслаждат: Човеци — не са упрек ни едните, ни другите!

Тъй трябва, и тъй трябва да върви този свят, раван — с добро и зло поравно — и като черга да се тъче. Че забърза ли непомерно, жичките къса, забави ли се непомерно, увисват тия жички, объркват се, завързват се… Затуй — раван!

Тази бе мярката на Кемерката, за света и човека, и с нея мереше всичко. А в селото я имаха за всичко: за правник и съдник, за доктор и акушерка. Затуй й викаха Кемерката — кемер, злато! Знаеше да отдели зърно от плява, знаеше кой какво може и колко, знаеше какво и колко може и тя, самата. Всичко знаеше, не знаеше само кога ще свърши непомерното й будуване по непомерното. Кога ли, Боже?

И кога превалиха селото толкова ми ти дни и години? Уж минаваха раван-раван, а сякаш вчера се задоми Никола, вчера се роди и Зорница, а днес вече и тя е задомена. За чирака на Никола се задоми, и той Никола, та днес Николиците в селото са вече две. Боже, кога идното село стана днешно? Че и утрешното вече е на път — Кемерката скоро ще бабува и на Зорница. Дано и туй бабуване мине по реда си, поредно, както на времето с Николица.

Е, то, онова бе непомерно поредно — Кемерката не толкова бабуваше, колкото баеше против уроки — Николица и като родилка бе непомерно хубава, и непомерно хубаво роди! Дано и със Зорница да е същото, нали са майка и дъщеря, нали са като две капки вода, като сестри-близначки — дано и този път проклятието над непомерното спи под камък, пък по-нататък… по-нататък белким свърши и непомерното будуване на Кемерката по непомерното, та очите й да не видят проклятието над него. Нечии други очи да са, нейните да не са. Дано Бог да я пожали! — прекръсти се и се ослуша.