И мъжът назова една сума, от която сега Никола се стъписа: тоя или се шегува, или…! Ами че Никола за месец ще му направи файтона, а ще вземе пари като за цяла година работа…
Мъжът, изглежда, забеляза съмнението му и рече:
— Сидеров ти го казва това, друже! Парите ми са милиони, но думата ми е една. Ако не си ме чувал, питай! — И той с достойнство посочи файтонджиите зад себе си.
— Той, той, самият господин Сидеров ти го казва! — потвърдиха вкупом и с готовност те.
Тогава Никола също изрече с достойнство:
— А майсторът съм аз, Никола от…! — И назова селото си.
— Ха! — засмя се все още предпазливо Сидеров. — Извинявай, не съм разбрал, но щом ти си майсторът… — подаде ръката си той. — Измамих се, вече изплюх камъчето на цената, но няма значение. Приемаш ли?
— Точно сега не ми е до пазарлък — рече Никола и кимна към болницата. — Защото… за по-малко от месец няма да смогна да изпълня поръчката ти.
— Месец — месец! — съгласи се, обаче, Сидеров. Когато си стиснаха ръцете, Никола попита:
— За тебе ли ще е файтонът, или за някой друг?
— Това, пък, за какво! — учуди се Сидеров.
— Защото искам, като правя нещо, то по нещо да напомня сайбията си, та хората и без сайбията му да го разпознават.
— Бре! — удиви се Сидеров. Обърна се към младежа до него и рече: — Чуваш ли, нещо като дискретен родов герб!
Младежът кимна.
— За него ще бъде файтонът, за сина ми! — поясни Сидеров.
След което бръкна във вътрешния джоб на дрехата си и извади от там сноп едри банкноти.
— Капарото, майсторе, четвърт от цената — рече. — А удържиш ли думата си, и горница ще има!
— Но ти още не ме знаеш… — дръпна се Никола.
— Вземай, знам те: Никола от…! Видя ли? А мене тук и кучетата ме знаят, нищо че е престолнина. Питай за кантората на търговеца Сидеров и толкоз! — Той потръгна, но спря и пак се обърна към Никола: — Още едно условие, до тогава да не спазаряваш други файтони! Като докараш моят, сам ще ти предложа нови мющерии с… нова цена… — смигна търговецът.
Никола кимна. Но вече оглеждаше с присвити очи сина на Сидеров, който вървеше към файтона така стремително, че файтонджията подтичваше подире му. А полукръгът, който направи, за да скочи във файтона, приличаше на полукръг на млад ястреб, устремил се към жертвата си. Дори когато седна, младият Сидеров седеше, някак, устремено.
— Бърза — изхилиха се останалите файтонджии, когато и възрастният Сидеров се отдалечи. — Бърза да направи следващата пациентка на тази болница!… — Очевидно се хилеха на младия Сидеров, но не пропуснаха да се поклонят, когато файтонът на търговеца потегли. Сетне се прибраха до техните си файтони.
А Никола вече виждаше бъдещия файтон.
— Какви са тези пари? — сепна го жена му. Но той побърза да попита нея:
— Как е там?…
— Още нищо. Докторът каза, че щяло да продължи, затуй ме прати да похапнем. Какви са тези пари? — попита повторно Николица, загледана в едрите банкноти в ръцете на Никола.
— Капаро — отвърна той. — Сега ми ги дадоха. Спазарих се да направя файтон на един търговец. Сам дойде, харесал каруцата…
— Хубаво, може и те да потрябват — рече Николица. И пак го подкани: — Да турим по залък, че да се връщам!
Кажи-речи по залък преглътнаха, след което жена му се върна в болницата, а той вече час седи на оградата и допреглъща този залък — така е затъкнала гърлото му тази затворена врата отсреща! И денят такъв, затворен, прихлупен — ни завалява, ни просветва. Дочува какви ли не разговори около себе си, а не разбира нищо от тях, струват му се далечни — далечни.
Така превали следобеда.
Улицата съвсем опустя. Тя и без друго си бе пуста, но сега, без файтонджиите и каруцарите, пустееше от край до край. Освен Никола, един-единствен слаб, изгърбен от тревога, човечец подпираше оградата десетина крачки по-нагоре. Не престолнина — мъртвило!
Ала с настъпването на вечерта, когато светнаха уличните лампи, същата тази улица изведнъж се изпълни с гмеж и чудо, сякаш бе придошла човешка река. Престолнина, всичкото й наопаки: денят — мъртвило, нощта — гмеж! — помисли Никола. А след туй, загледан в самотния изгърбен човечец, който и в гмежта си оставаше самотен, помисли още: Човешката тревога и мъка нямат рода — сам те връхлитат и те оставят още по-сам!
Но истинската и страшна самота го смрази, когато една жена в бяло приближи изгърбения човечец и изрече съчувствено: „Нищо не помогна, Бог я повика при себе си…“. Човечецът мълком се отлепи от оградата и тръгна срещу гмежта. Толкова бе самотен, че и сянката му бе самотна — колкото и да се протягаше пред него или зад него, когато минаваше покрай уличните лампи, гмежта сторваше път и на сянката му. Докато съвсем изчезна зад някакъв ъгъл…
Читать дальше