Велчо Милев: Непомерното

— Казах ти, взел съм всичко… — успокояваше я Никола. Ох, знаеше тя какво е туй „всичко“ — двата барабанлии пищови — но дано не стигнат до там! Хич не са за тъмни срещи, едно, заради Зорница, друго, заради парите. И не заради самите пари, а защото не са за без пари — докторите даром не помагат!

Ала тъмната среща не ги отмина.

В прохода, малко преди престолнината, където вятърът изведнъж забуча, три-четири сенки внезапно преградиха пътя и едната викна прегракнало:

— Стой! Парите!…

Николица изтръпна. На туй място и по туй време ни гърмеж, ни вик ще се чуе.

Но Никола се подаде пред чергилото и фенерите осветиха двата пищова в ръцете му. А гласът му прозвуча страховито спокоен:

— Чуйте, хора, баща съм, а детето ми ражда в каруцата! Пари нося, при докторите отивам, ала посегнете ли… Баща съм!

Гласът му така преряза бученето на вятъра, че онези изглежда разбраха: Този не за парите си, за чедото си е готов на всичко! И както внезапно бяха преградили пътя, така отскочиха встрани, в тъмното. Може би се уплашиха конят да не ги връхлети, или куршуми, ала Никола подкара бавно и бавно ги отмина.

— Сполай ви! — рече им. — За мене добро, и за вас добро. Но отпусна ръце и прибра пищовите под сеното, едва когато съвсем разсъмна и се провидиха окрайнините на престолния град. Едва тогава и Зорница прошепна:

— Чак аз се уплаших от татко.

— Баща… — въздъхна облекчено Николица. — Имало Бог, дано и занапред има!

Навлязоха в синкава от утринния хлад улица, и пуста, и не разбудена, а трябваше да попитат за болницата. Изминаха доста от нея, докато срещнат възрастна, богато облечена дама, с излъчващо благост и благородство лице. Едър пес, нетукашна порода, вървеше пред нея. Колкото старата дама излъчваше благост, толкова песът изглеждаше свиреп. Докато тя ги упътваше, песът не сваляше свирепите си очи от Никола.

— Ама, че звяр! — цъкна той подире им. — И само защото му прекъснахме разходката.

Бързо намериха болницата.

Отвори им едра, кокалеста жена, която мълчаливо отстрани Никола и поведе Зорница и Николица по коридора.

— Стой наблизо! — заръча жена му.

Не щеше заръка той. Нищо не би го отместило от тази врата, зад която затвориха чедото му. За миг бе надникнал в сградата, но особената й, тревожна тишина, която я изпълваше, го порази. Сега му се струваше, че тази особена тишина се изливаше и навън, по улицата. Не случайно минувачите, които взеха да се мяркат, минаваха покрай сградата тихо и забързано.

Но улицата оживяваше все повече. Запристигаха каруци и файтони и Никола неволно се залисваше с тях. Гледаше младите жени с наедрели кореми, които идваха за едно и също тук, а слизаха различно и различно влизаха в болничната сграда. Едни се усмихваха, други гледаха уплашено, трети се превиваха.

— Тук пречиш — рече му същата едра и кокалеста жена, която въведе Зорница, и му посочи оградата от другата страна на улицата, където дошлите По-късно бяха навързали конете си.

Той кимна виновно и също поведе коня си натам. Но докато прекосяваше улицата забеляза, че прекосява и открито любопитните погледи на неколцината файтонджии, които го сподиряха с очи. Сподиряха го с очи и двамината богато облечени мъже, възрастен и млад, застанали встрани от файтонджиите. „Простотията ми ли заглеждат, или какво?“ — намръщи се Никола. И намръщен отведе коня си по-далече от файтоните. Завърза го за оградата, даде гръб на любопитните очи и се загледа във входната врата на болницата.

Но след малко и с гърба си усети, че нахалниците идват при него. Омрачня и се приготви да ги отреже изкъсо, ала те благоразумно и мълчаливо спряха зад него. Един, все пак, се осмели да го приближи и поздрави:

— Здрасти, друже! — Бе възрастният, богато облечен мъж. Поздравът му наистина бе дружелюбен, но и малко покровителствен, което не се хареса на Никола. Затова го погледна така, че онзи се стъписа. Мина доста време, докато мъжът се окопити и измърмори примирително:

— Искахме… само да попитаме кой е майсторът на каруцата ти?

— Майсторска изработка! — обади се и един от файтонджиите. — Такава линия и такова окачване не сме виждали. Сигурно вози като лодка.

— Или не е нашенска работа? — попита повторно възрастният. — Да не си бил по гурбет?

— Моя си е — отвърна късо Никола.

— Разбира се, че си е твоя — усмихна се предпазливо господинът. — Но аз питам за майстора й, ако е нашенски, веднага си поръчвам един файтон при него. Готов съм да му броя…