Велчо Милев: Непомерното

Усети стъпки.

Идеха по улицата, приближиха се и спряха под нейния прозорец. Нищо друго, спряха и толкоз. Всички в селото знаеха: Кемерката не ще будене, не ще викане, тя се буди от стъпките, разпознава ги и знае кои за какво идат. Позна и тези.

— Никола, ти ли си? — попита.

— Аз — обади се отвън Никола. И вдигна фенера да освети лицето си в прозореца.

Боже, дошло й е времето и на Зорница! Затуй са я теглили тази нощ непомерностите на Николица, предусещала е — тези нейни пусти помисли и промисли… След което Кемерката рече гласно към прозореца:

— Ида!

Навън нощта се бе направила на дъжд. Повяхнала нощ, а направена на дъжд, и повяхнало прикапваше. Тъй прикапваше, че ако Кемерката не гледаше в осветения от фенера харман, с който Никола светеше в нозете й, нямаше ни да усети, ни да види капките му. Насила дъжд, спечен, никак не иде да речеш: „Ще върви като по вода…“ Дано не е поличба! И макар да вървеше подир Никола, и в тъмното, прекръсти се скрито и три пъти плю през рамото си.

По това време фенерът тъкмо я поведе по равния плочник в двора на Никола, под асмата, сетне покрай кладенеца, покрай цветните лехи, и, накрая, по широкото стълбище на непомерно хубавата къща на непомерно хубавата Николица.

На стълбището я посрещна и младият Никола, но тя го отмина. От тук нататък мъже и фенери не трябваха, цялата къща бе осветена от чисти газени лампи с високо вдигнати фитили, които не изпускаха ни пушек, ни мирис. Какви други ще да са в дома на Николица!

Такива бяха и когато на времето Кемерката дойде за самата Николица. И всичко останало бе както тогава, та Кемерката малко се сепна, когато видя Николица права насред одаята, а в широкото легло — Зорница. И начаса си рече: „По-добре майката да бе в туй легло!…“

Още първото й око усети нещо непомерно в туй поредно раждане в дома на Николица. И не се излъга. След четвърт час, когато вече бе поразпитала, поогледала и поопипала младата родилка, рече на Николица:

— Не ще да е за мене, не ще да е за тук. Карайте я в престолнината. Време ще ви даде, няма да е скоро…

Николица излезе, рече нещо на Никола и веднага се върна, връзвайки пътем кърпа на главата си. Кърпата стегна не само хубавото й лице, но и очите й.

— Хайде, мама! — рече й със стегнат глас на Зорница, и я заприготвя за път.

— То, сега, времената са такива — забъбри успокоително Кемерката. — Половината жени раждат при баби, но другата половина — при докторите. Е, на тебе, чедо, ти е било късмет при докторите!

Навън, до сами широкото стълбище, вече чакаше запрегнатата и с чергило отгоре каруца. Никола окачваше два запалени фенера отпред и тихо разпореждаше на младия Никола едно-друго.

— Пари взе ли? — спря го Николица.

— Взел съм. И пари, и вода, и храна, и… всичко каквото трябва — отвърна й Никола. След което помогна на двете жени да се настанят в каруцата, а сам седна отпред, между двата фенера, и се прекръсти: — Бог с нас!

Но на пътя пак настави на младия Никола:

— Може да се забавим. Ти, тук, гледай работата. Хайде! — И подкара коня.

Прихлупената, като повяхнало листо, нощ над селото, все така се насилваше да вали. Калпава, спечена нощ! — рече си пак Кемерката, загледана подир леката, безшумна сянка на каруцата. Ако не бяха фенерите и глухия конски тропот, приглушен от прахоляка на пътя, никой не би усетил, че каруца препуска през селото. До съмнало ще стигнат престолнината! — кимна Кемерката. Сетне се обърна към младия Никола, до нея:

— А ти, сине, работи! Каквото трябва Бог и докторите ще го сторят, ти работи! — повтори.

— Ами… ако из пътя? — попита разтревожен младежът.

— Няма. По-рано от утре няма да е. Пък и Николица знае, една жена роди ли веднъж, знае какво да прави.

Освен ако…! Боже, дано не е поличба тази спечена нощ — сили се да завали, сили се, пък…!

Не заваля.

Пътят остана сух и пръхкав до престолнината. Ала сухия му прахоляк усещаха само колелата на каруцата и конските копита. Никола бе измайсторил такова окачване, че в каруцата бе като в лодка. Унасяше. Но единствена Зорница се оставяше на този унес, загърната в меката постеля, между майка си и баща си. Когато се пробудеше, измърморваше сънено:

— Как вози само…

— Таткова ти направа — казваше Николица.

— Добре ли сте? — питаше през рамо Никола.

— Добре сме. Ти гледай пътя! — напомняше му Николица. Че за нея и пътят бе една голяма тревога, какви ли не люде бродят по тъмните пътища, хеле около престолнината!