Велчо Милев - Топлият полюс

Пръв заби правата си лопата в меката земя Тошето.

— Ще я издъним тая земя! — закани се. — До опакото й чак.

Хер Нунке докосна Дано и го отведе настрани.

— Хер Сребров, въглищният пласт е добър и на плитко. Бързо ще стигнете до него и бързо ще започне да връща вложените пари. Предполагам до есента, може и по-рано.

— Да се надяваме — каза Дано.

— О, сигурен съм! — усмихна се хер Нунке. — Но аз искам да ви кажа, че ви се предлага още един добър шанс — железница!

Дано Сребров знаеше за проектираната железница, но тя минаваше на десетина километра от Землен, така че…

— Момент — докосна го пак хер Нунке, — този проект отпадна. Първенците на селата, през които трябваше да мине железницата, отказват да гази земите и добитъка им. Търси се ново трасе, имайте го предвид!

Силните кости на бледото лице на Дано се напрегнаха. Пепелносивите му очи застинаха. Но той каза спокойно:

— Благодаря ви, хер Нунке, ще се заема. Благодаря ви!

— И ще успеете.

Този млад мъж надмина препоръките на Топчев и очакванията на хер Нунке. Той будеше у инженера не само уважение, но и удивление. Топчев го бе нарекъл „геният на дивото“, но той притежаваше и излъчваше облагородена сила, с дълбочина и ширина, а овладяна до съвършенство.

По обрания път към „Речни мини“ хер Нунке се отвърна от хубавия пролетен ден, от планините на север и юг от красивата равнина, прорязана от голямата река, мислите му бяха обсебени от младия собственик на новата каменовъглена мина.

Освен, че бе отличен минен инженер, хер Нунке имаше разностранни интереси. Той живо се интересуваше от история и народопсихология. А се оказа, че тези негови интереси съвпадаха с дейността на определен институт в родината му, който поощряваше и високо оценяваше докладите му.

Опознал трагичната историческа участ на този народ, неговите подеми и погроми, хер Нунке вече си бе изградил своя теория за психологията му, в която водещо място бе дълбоката и широка коренова система, прораснала през хилядолетията. Именно от тази могъща коренова система избуяват силните нови издънки след всеки погром. Силни и диви на пръв поглед, а дълбоко облагородени. Като този млад мъж — Дано Сребров. Конят на хер Нунке спря на билото на последния хълм над голямата река. На този хълм хер Нунке се чувстваше като поклонник в свещения храм на своя Бог. Храм, изпълнен с благовонията на вечната пролет и с купол от чисто небе над земната хармония. Да можеха всички да влязат в този храм, сами биха се покръстили във вярата му: мир и хармония!

Но напоследък от родината на хер Нунке идват тревожни новини. Там отново покълват имперски амбиции и вземат връх над Разума. Така и не проумяха волята на Всевишния, проявявана стотици пъти в човешката история — никой да не властва над всички! Който е дръзвал да постигне това, е рухвал накрая. Силата е най-опасната и разрушителна слабост, защото си позволява да прекрачи границата на позволеното, а зад нея е прокълнатата от Великия дух бездънна пропаст.

Полъхна ветрец и сгърчи водите на голямата река. Върбите по двата й бряга въздъхнаха.

Сам спрял, конят на хер Нунке сам тръгна към тази въздишка.

Пролетта отдавна превали.

Превали и интереса на земленци към мината на Дано Сребров. На връщане от полето малцина спираха и заничаха в тъмното гърло на галерията или вдигаха очи към глинестия насип пред нея. На върха на насипа неизменно седеше Михал Белогвардееца.

Единствен Ботуна продължаваше да се заяжда със стария минен майстор Батов:

— Ялова земя, ялова работа, Батов! Ние посяхме и преорахме, жътвата чакаме вече, а вие все ровите, ровите…

— Нашето отдавна е посято и узряло, Ботуне! И ние ще жънем — отвръщаше му Батов.

— Кой знае… — отминаваше Ботуна.

Михал не даваше ухо на задявките на Ботуна. Седеше на върха на насипа и гледаше кръговете на двата ястреба. Гледаше ги с притъпена болка, сякаш букналата зеленина по хълмовете бе обрасла и болката му.

На ден обръщаше десетина вагончета глина с тумбачката, това бе работата му, а Дано Сребров плащаше добре. И чудно, откакто се видя с пари, пиеше все по-малко, а все повече се замисляше за дом, семейство, деца. И все по-често се сещаше за слугинчето на Молловите — Здравка.

В онзи паметен зимен ден те и двамата бяха еднакво обидени и поругани в дома на Молловите, еднакво разголени. Но този ден прибави и една малка справедливост в несправедливостта: Дано му даде лека и добре заплатена работа.