Велчо Милев: Топлият полюс

Баба Стефана се разтопи от умиление, смути се. А казват, че Дано Сребров е безчувствен, лед. Не го познават те. Само тя и нейната Маргарита знаят какво се крие зад студения му ум.

— Здрав съм, но ми се спи. Ще полегна — рече Дано.

— Лягай, сънят лекува — настави баба Стефана. — Как няма да ти се спи, като не мигна цяла нощ.

Ана Първова не би забелязала нищо от това, което старата жена бе забелязала, премислила и предприела за него. Какво ли става там, в аристократичния салон на Първови? Вероятно очакването на провала му расте с всеки изминал ден. Ето, вече е краят на лятото, а въглен все още няма в неговата мина. Отпъди тази тревожна мисъл и заспа дълбок, оздравителен сън.

Пробуди се на залез. Побърза да стане и де се облече. Всеки момент Батов щеше да се отбие за да отчете свършената през деня работа.

Но влезе не Батов, а баба Стефана.

— Батов заръчал веднага да идеш на мината — рече озадачена.

Оседла коня и след минути вече препускаше през Землен. Спря до входа на галерията и попита Михал:

— Какво се е случило?

— Не знам, господин Сребров. Но вече се чуват, излизат.

Галерията наистина кънтеше от възбудени гласове. Пръв навлезе в просвета й Батов. И от далече се провикна:

— Стигнахме го, господин Сребров! Да ви е честит първия въглен! — В ръцете му блестеше едър въглищен къс.

Лицето на Дано застина. Овладял вълнението си, той пое въглена от ръцете на Батов и каза тихо:

— Благодаря ви! Днес изкопахте двойна надница. А тази вечер при Юзчето — на мои разноски. Батов, разпореди се там!

Подаде ръка на Батов:

— Благодаря ти! Ти и хер Нунке познахте, ще жънем и вършеем заедно с Ботуна и Молловите.

Миньорите се юрнаха към кръчмата на Юзчето. Батов ги последва. Михал събра кирките и лопатите, заключи ги в дъсчената барака и изтупа ръцете си.

— Михале — каза все така тихо Дано, — от утре си надземен надзирател, с по-висока надница. Ти ще продаваш въглищата и ще следиш за реда.

Дано Сребров пусна въглищния къс в нозете си и стъпи върху него с единия си крак.

— Виждаш — рече, — няма място за двама…!

— Така е — каза примирено Михал. — Светът е такъв. Благодарен съм и на това, което правите за мене. Лека нощ!

Михал се отдалечи и стопи в настъпващия летен сумрак.

Дълго остана сам Дано Сребров. Най-сетне сам, между земята и звездното небе, с въглищния къс под нозете си. Върху своя малък Топъл полюс. Само пръхтенето на коня му навремени нарушаваше тишината и покоя в него и в света над него.

След време тази звездна тишина в най-звездния му миг бе нарушена от тропота на двойка коне. А когато разпозна скъпото ландо, което двойката коне теглеха, се досети и за останалото преди още да чуе кочияша:

— Господин Сребров! — повика го той почтително, но и с настоятелност, с която дори кочияша на Първови съумяваше да го отдели от аристократичните си господари. — Госпожата пристигна и ви очаква! — добави. — С мене ли ще пътувате?

„Тръгвай!“ — отпрати го с жест на досада Дано.

Дори през летния сумрак Дано забеляза внезапния смут на кочияша, който изведнъж се смали на капрата и мълком препусна обратно.

Прекрасен ден! — усмихна се Дано. Ден, който подреди всичко и всекиго на мястото му. Ден, който му позволи да отпрати скъпото ландо на Първови, а Ана Първова да го почака. Ще му позволи и повече, той сам ще си го позволи…

Внезапното посещение на жена му не е случайно. В салона на Първови са преценили, че вече настъпва началото на края на главоломната му авантюра и не могат да си откажат удоволствието да го видят паднал и унизен. Топчев го осведомяваше за честите посещения у Първови на някой си Симеонов — столично парвеню, с подчертани женствени маниери — който неслучайно стажувал в кантората на Първов.

Нека си стажува, усмихна се Дано. Пое дълбоко въздух от звездната нощ, вдигна въглищния къс и яхна коня си. Не беше го еня за бялата му риза и светлия панталон, изцапани от черния камък.

Домът му го посрещна облят със светлина и излъчващ светлина. Познато. Така Ана Първова известяваше редките си посещения тук. Във всички стаи светеха лампи. Светлина заливаше и широкото мраморно стълбище. Блестящото черно ландо със сребрист обков също се къпеше в тази светлина.

Баба Стефана затисна устата си когато видя почернената му риза и панталон и посочи спалнята: „Госпожата е там!“, но той бодро й нареди:

— Слагай вечерята, гладен съм като вълк!

Ана се бе изтегнала в ниския фотьойл. Леко манто скриваше, и откриваше, пищните й форми. Позата й наподобяваше гипсовата Венера.