Робин Хоб - Лорд Златен

— Няма ли да влезеш и да затвориш вратата, или предпочиташ да стоиш така зяпнал? — сърдито рече той. — Късна нощ е, Том Беджърлок. Едва ли е подходящо време за случайни посетители.

Влязох и затворих вратата.

— Знам. Извинявам се, но когато идвах в по-разумни часове, все те нямаше.

— Да не си забравил нещо, когато ме напусна и се изнесе от стаята си?

— Не. — Въздъхнах и реших, че няма да му позволя да ме натика отново в онази роля. — Липсваше ми. И съжалявам, страшно много съжалявам за глупавия спор, който започнах при посещението на Йек. Стана точно така, както ми каза. Обречен съм да си го спомням всеки ден. И всеки ден ми се иска да не бях произнасял онези думи.

Отидох до камината и се тръшнах на един стол пред угасващия огън. На малката масичка имаше бутилка бренди и чаша с една-две капки на дъното.

— Нямам представа за какво говориш. Между другото, тъкмо смятах да си лягам. Така че по какъв въпрос идваш, Том Беджърлок?

— Сърди ми се, щом искаш. Сигурно го заслужавам. Дръж се както искаш с мен. Но спри този маскарад и бъди себе си. Само това искам.

За момент той ме изгледа с надменно неодобрение. След това седна в другия стол. Наля си още бренди, без да ми предложи. По аромата разбрах, че е кайсиево, като онова, което бяхме пили в къщата ми преди по-малко от година. Отпи глътка.

— Да бъда себе си — повтори. — И кой всъщност е това?

Остави чашата и скръсти ръце на гърдите си.

— Не зная. Иска ми се да си си Шутът — казах тихо. — Но май вече не можем да се върнем към тази преструвка. Все пак бих го направил, ако можехме. Наистина.

Извърнах поглед. Сритах края на една цепеница и събудих нови пламъци и порой искри.

— Когато мисля за теб, вече дори не знам как да те наричам. Не си лорд Златен. Никога не си бил. Но в същото време не си и Шутът.

Стиснах зъби, когато думите дойдоха сами — неканени, но очевидни. Защо понякога е толкова трудно да се казва истината?

За един мъчителен момент се боях, че ще изтълкува думите ми погрешно. После осъзнах, че ще разбере точно каквото имам предвид. Години наред ми беше показвал с мълчанието си, че разбира чувствата ми. Преди да се разделим, трябваше по някакъв начин да запълня пукнатината помежду ни. Думите бяха единственото ми средство. Носеха ехото на стара магия, на властта, която придобива някой, когато разбере нечие истинско име. Бях решен. И въпреки това думите ми излязоха непохватно.

— Веднъж каза, че мога да се обръщам към теб с „любими“, ако вече не желая да те наричам „Шуте“. — Поех дъх. — Любими, искам да си с мен.

Той вдигна ръка пред устата си. Престори се, че си търка брадичката, сякаш обмисля нещо много внимателно. Не знаех какво изражение се крие под ръката му. Когато я отпусна, на лицето му играеше иронична усмивка.

— Не мислиш ли, че из крепостта ще почнат да говорят?

Оставих коментара му без отговор, защото нямах отговор. Беше го казал с насмешливия тон на Шута. Макар това да успокои сърцето ми, все пак се запитах дали не се преструва — заради мен. Дали не ми показваше онова, което исках да видя?

— Е — въздъхна той, — щом искаш да имаш подходящо име за мен, ще е по-добре да си е Шут. Така че да си останем с него, Фици. За теб съм Шутът. — Загледа се в огъня и се засмя тихо. — Е, сега сме квит. Каквото и да се случи с нас, вече винаги ще мога да си спомням тези думи.

Погледна ме и кимна сериозно, сякаш ми благодареше, че съм му върнал нещо безценно.

Имаше страшно много неща, които исках да обсъдя с него. Пътуването на принца; да поговорим за Уеб; да го попитам защо играе толкова много и какво означава цялата тази екстравагантност. Но изведнъж реших да не добавям нищо повече за тази вечер. Както бе казал — бяхме квит. Отношенията ни бяха като на везни; не исках да рискувам някоя дума отново да наруши равновесието.

Кимнах и бавно станах.

— Лека нощ, Шуте — казах му тихо и отворих вратата.

— Лека нощ, любими — отвърна той от стола си.

Ръката, която навремето въртеше меч и секира, сега боли след вечерното писане. Когато чистя перото, често се питам колко ли кофи мастило съм изразходвал през живота си. Колко думи съм изписал върху пергамента с желанието да уловя истината в тях? И колко от тях лично съм предал на огъня като ненужни и неверни? Правя го, както съм го правил много пъти. Пиша, попивам мокрото мастило, обмислям собствените си думи. После ги изгарям. Може би когато го правя, истината излита през комина като дим. Дали е унищожена, или пусната на свобода? Не зная.