Робин Хоб - Лорд Златен

Опитът ми да го разведря само насочи мислите му в друга посока.

— Няма ли да вземеш секира? — неочаквано ме попита той.

Опулих се и със закъснение разбрах какво има предвид.

— От години не съм се бил със секира — казах. — Може и да се поупражнявам малко, преди да отплаваме. Но нали каза, че най-вероятно ни предстои тежка работа, а не битка. Пък и срещу какъв враг ще се сражаваме?

— Е, секирата може да се окаже по-полезна от меча срещу леда около дракона. Утре поискай главният оръжейник да ти даде една. И започни да се упражняваш, за да опресниш уменията си. — Наклони глава и се усмихна. Познавах тази усмивка и се подготвих. — Ще учиш Пъргав на бойни изкуства, а също така на четене и смятане. Не му върви в часовете с другите деца. Бърич го е научил на много неща преждевременно. Чувства се отегчен, когато го слагат с хлапетата на негова възраст, а с по-големите е несигурен. Кетрикен реши, че ще е най-добре да има индивидуален наставник. И избра теб.

— Защо точно мен? — попитах остро. Впечатленията ми от момчето по време на уроците на Уеб не събуждаха у мен желание да го взема за ученик по каквото и да било. Беше вечно навъсен и оставаше сериозен дори когато останалите се търкаляха по земята от смях на някоя история. Говореше малко и гледаше с черните очи на Бърич. Движеше се сковано като току-що наказан новобранец. — Не ме бива за наставник. Освен това мисля, че колкото по-малко общувам с момчето, толкова по-добре ще е и за двама ни. Ако Бърич дойде да го види и Пъргав пожелае да го запознае с учителя си? Здравата можем да загазим.

Сенч поклати тъжно глава.

— Едва ли. През десетте дни, откакто момчето е тук, от баща му няма нито вест, че съжалява за решението си. Мисля, че Бърич наистина се е отказал от него. Това е причината Кетрикен да смята, че е важно да го поеме някой мъж. Нуждае се от мъжка подкрепа в живота си. Дай му да усети, че някой го харесва, Фиц.

— Но защо аз? — попитах горчиво.

Сенч се ухили.

— Мисля, че симетрията доставя удоволствие на Кетрикен. И да си призная, аз също виждам известна справедливост в това. — Пое дъх и продължи сериозно: — На кого да го дам? На някой, който мрази Осезанието ли? На някой, който го приема като товар и не се чувства задължен към него? Не. Той е твой, Фиц. Направи нещо от него. И го научи да върти секирата. Момчето ще стане с телосложението на Бърич, когато порасне. Сега обаче е само кожа и кости. Води го всеки ден на тренировки, та да натрупа малко мускули.

— Когато имам време — обещах кисело. Запитах се дали Бърич е изпитвал такъв ужас от мен, както аз от сина му. Нищо чудно. Но независимо колко се ужасявах, думите на Сенч бяха направили нещата неизбежни. Когато ме попита: „На кого да го дам?“, познах ужаса от това какво може да сполети Пъргав, ако попадне в чужди ръце. Не че исках още една отговорност, още повече точно сега. А защото не можех да понеса мисълта, че някой друг може да го поеме и да е жесток с него или да не му обръща внимание. Така се надуват всички мъже, след като станат родители. Човек става убеден, че никой друг не може да се справи по-добре от него.

С ужас си помислих, че отново трябва да взема секирата. Не исках. Но Сенч бе прав — бях най-добър със секира. Фините оръжия не ми подхождаха. Със съжаление си помислих за прекрасния меч, който ми бе дал Шутът. Мисълта за меча ми напомни за него, както и за екстравагантния ми гардероб, когато напуснах службата си при лорд Златен. Не ми беше приятно да се преструвам на негов слуга, но сега открих, че тази роля ми липсва. Тя поне ми даваше възможност да прекарвам повече време с него. Последният ни разговор бе запълнил донякъде пропастта помежду ни, но същевременно ни бе отдалечил още повече. Трябваше да се изправя лице в лице с факта, че Шутът беше само един аспект на човека, когото смятах, че познавам. Исках да възстановя приятелството си с Шута, но как можех да го направя, след като знаех, че той е само едно от многото лица? Все едно, помислих си кисело, да си приятел с куклата и да се опитваш да игнорираш кукловода, който я кара да говори и танцува.

По-късно същата вечер застанах пред вратата на покоите му и почуках. Отвътре се процеждаше слаба светлина, но се наложи да чакам дълго в коридора, преди да чуя раздразнения му отговор.

— Кой е?

— Том Беджърлок, лорд Златен. Може ли да вляза?

След кратко мълчание чух резето да се вдига. Едва познах стаята. Някогашната сдържана елегантност се бе превърнала в пищен разкош. Дебели килими се застъпваха по пода. Свещниците на масата бяха златни, а ароматът на свещите изглеждаше толкова скъп, сякаш лорд Златен изгаряше монети. Мъжът пред мен беше облечен в копринена роба и накичен със скъпоценности. Дори украсата по стените беше друга. Простите ловни сцени, които често можеха да се видят по гоблените в Бъкип, бяха смесени с изящни изображения на джамайлийски градини и храмове.