Робин Хоб - Лорд Златен

Новият паж на кралицата бе не друг, а Пъргав. Беше дошъл сам и пеш, с нови ботуши, нова дреха и писмо от Бърич. Гледах как го дава на кралицата от обичайното си място зад стената. В писмото си Бърич предаваше момчето на Пророците и признаваше, че е положил всички усилия, но не е успял да пречупи момъка. Щом не можел да изостави долната магия, нека тогава й се посвети, баща му бил дотук. Не можел да си позволи момчето да остава при по-малките си братя. Освен това настояваше в двора да не се разгласява, че е негов син. Когато кралицата любезно попита Пъргав как иска да го наричат, той вдигна пребледнялото си лице и отвърна тихо, но твърдо:

— Осезаващ. Защото съм такъв и няма да го отрека.

— Значи вече си Пъргав Осезаващия — отвърна с усмивка Кетрикен. — И мисля, че името ти подхожда идеално. А сега те предавам на моя съветник Сенч. Той ще ти набележи подходящи задачи, както и обучение.

Момчето се поклони дълбоко, явно благодарно, че кралската аудиенция е приключила.

Фактът, че Бърич се беше отказал от момчето, ме потресе до дъното на душата ми, но и ме изпълни с облекчение. Ако Пъргав бе останал в дома на баща си и Осезанието бе причина за разпра помежду им, това нямаше да доведе до нищо добро. Подозирах, че решението е било трудно и горчиво за Бърич, и почти цяла нощ лежах буден и се питах как ли го е приела Моли и дали е плакала при заминаването на детето. Много се изкушавах да се свържа с Копривка. Бях се въздържал да го правя от дивото изпълнение на Шишко и Предан, и то не само защото не желаех да я въвличам във всичко това. Още се страхувах от спомена за онзи чужд глас. Не исках да рискувам и отново да привлека вниманието на онова същество към дъщеря си или мен.

Но точно тогава, сякаш сърцето предаде разума ми, умът на Копривка докосна моя. Изглеждаше почти като случайна среща, сякаш се сънувахме по едно и също време. Отново се зачудих колко свободно се обединяват умовете ни чрез Умението и се запитах дали Сенч не е прав. Може би имаше нещо, на което да съм я научил още когато беше съвсем мъничка. Сънувах я как седи в тревата под разлистило се дърво. Държеше нещо, нещо тайно и мъничко, и го гледаше тъжно.

Какво те тревожи? Още докато задавах въпроса си и тя се обръщаше към мен почувствах как в съня си приемам формата, която винаги ми бе давала. Седнах и увих опашка около лапите си. Ухилих й се с вълча усмивка. Знаеш, че не изглеждам така.

Откъде мога да знам как изглеждаш? — сърдито попита тя. — Нищо не ми казваш за себе си.

Изведнъж около нея се появиха маргаритки. Мъничка синя птичка изпърха на клончето над главата й и започна да чисти перцата си.

Какво държиш? — попитах.

Каквото и да е, мое си е. Както твоите тайни са си само твои. — Ръцете й се затвориха около съкровището. Притисна го към сърцето си. Може би беше влюбена?

Хайде да видим дали ще позная — предложих шеговито. Бях необяснимо доволен да си мисля, че дъщеря ми се е влюбила и лелее първото си тайно чувство. Надявах се младежът да е достоен за нея.

Тя ме погледна тревожно. Не. Стой настрана. То дори не е мое. Само ми го повериха.

Да не би някой младеж да ти е открил сърцето си? — предположих весело.

Махни се! Не се опитвай да познаеш.

Вятърът прошепна в клоните над главата й. И двамата вдигнахме глави в мига, когато синята птичка се превърна в лъскаво синьо гущерче. Сребърните му очи проблясваха и се въртяха. То се спусна по ствола почти до косата й.

— Кажи ми — изцърка. — Обичам тайните!

Тя ме погледна презрително.

Номерата ти не ми минават. — Замахна с ръка към гущерчето. — Махай се, гадино.

Но вместо това създанието скочи в косата й. Заби нокти и се оплете в буклите й. Внезапно стана голямо колкото котка и от раменете му изникнаха криле. Копривка изпищя, размаха ръце, но съществото се бе вкопчило здраво. Вдигна глава — глава на дълга шия — и ме загледа със сребърните си очи. Малък, но съвършен, синият дракон ми се изсмя подигравателно. Гласът му се промени неимоверно. Застърга в душата ми, чужд и смразяващ.

Кажи ми тайната си, Вълко от сънищата! Кажи ми за черния дракон и за острова! Кажи ми веднага или ще й откъсна главата.

Гласът се мъчеше да ме хване, да разбере къде точно се намирам. Скочих на крака и се отърсих. Исках вълчият ми облик да изчезне, за да избягам от съня, но той не си отиваше. Чувствах погледа на създанието, усещах как умът му наднича в моя и настоява да му дам истинското си име.