Робин Хоб - Лорд Златен

— Принц Искрен ми каза, че използваният по такъв начин член на котерията — или единак — се нарича кралски човек. Така че Шишко ще бъде кралски човек на Предан. Да опитаме ли?

— Но той е принц, а не крал — загрижено ме прекъсна Шишко.

— Да. И какво от това?

— Не мога да съм кралски човек. Няма да проработи.

Успях да проявя търпение.

— Успокой се, Шишко. Ще проработи. Ще служиш като човек на принца.

— Ще служа. Като слуга? — моментално се възмути той.

— Не. Като помощник. Като приятел. Шишко ще помогне на Предан като човек на принца. Ще опитаме ли?

Предан се беше ухилил, но не защото му се присмиваше. Шишко се настани до него.

— Би трябвало да ви е лесно — предположих. Не знаех дали казвам истината. — Шишко трябва просто да се отвори за Умението, но без да полага никакви усилия. Предан трябва да почерпи сила от него и да се опита да стигне до Сенч. Предан. Не бързай. И ако ти кажа да спреш, трябва незабавно да прекъснеш контакта. Така. Започвай.

Мислех си, че съм планирал всяка възможност. На масата чакаха сладкиши, каквито обичаше Шишко, както и бренди, ако се наложи да се подкрепим. Запитах се дали не съм направил грешка. Погледът на Шишко все се отплесваше към някоя кифличка със стафиди. Нямаше ли да го разсеят твърде много? Бях настоял за елфова кора и гореща вода, но Сенч твърдо забрани. „Много по-добре е котерията на принца никога да не опитва това унищожително питие“ — с право посочи той. Не му напомних, че тъкмо той ме бе научил да я използвам.

Застанах тревожно зад принца, докато поставяше ръка върху рамото на Шишко. Бях готов да прекъсна физическата връзка между тях, ако ми се стореше, че източва дребния човек. Много добре знаех, че Умелият е в състояние преднамерено да убива по този начин. Не исках никакви трагични инциденти.

Изчакахме. След малко погледнах въпросително Сенч. Отвърна ми с повдигане на вежди.

— Започвайте — казах на двамата.

— Опитвам се — отчаяно рече Предан. — Мога да предавам към Шишко. Но не знам как да почерпя от силата му и да я използвам.

— Хм. Шишко, можеш ли да му помогнеш?

Шишко отвори очи и ме погледна.

— Как?

Не знаех.

— Просто се отвори за него. Мисли си как му пращаш силата си.

Двамата отново се настаниха. Наблюдавах лицето на Сенч с надеждата да уловя някакъв знак, че Предан е докоснал съзнанието му. Но след малко Предан вдигна очи към мен. На устата му играеше усмивка.

— Излъчва към мен „сила, сила, сила“ — призна той.

— Ти така каза! — гневно запротестира Шишко.

— Да. Така казах — потвърдих. — Спокойно, Шишко. Никой не ти се подиграва.

Той ме изгледа сърдито. Кучешка воня.

Предан трепна. Устните на Сенч помръднаха, но той успя да сдържи усмивката си.

— Кучешка воня. Това ли искахте да ми предадете?

— Мисля, че Шишко беше отправил коментара към мен — казах внимателно.

— Но мина през мен до Сенч! Почувствах го! — развълнувано възкликна Предан.

— Е, поне имаме някакъв напредък — казах.

— Сега мога ли да си взема кифличка?

— Не, Шишко. Още не. Трябва да поработим върху това.

Замислих се. Предан беше насочил Умението на Шишко. Означаваше ли това, че беше почерпил сила от Шишко, за да стигне до Сенч, или че просто е отклонил посланието на Шишко до мен?

Не знаех. Не виждах как мога да определя със сигурност какво е станало.

— Опитайте заедно — предложих им. — Направете опит да изпратите едно и също послание до Сенч и само до Сенч. Положете свързано усилие.

— Свързано?

— Да го направим заедно — обясни Предан на Шишко. Проведоха кратък разговор без думи. Предположих, че са избрали съобщението.

— Хайде — казах и загледах Сенч.

Той се намръщи.

— Нещо за кифличка.

Предан въздъхна отчаяно.

— Да, но не трябваше да предадем това. На Шишко му е малко трудно да се съсредоточи.

— Гладен съм.

— Не, не си. Просто искаш да ядеш — рече му Предан. И Шишко се начумери. Никакви увещания не можеха да го накарат да опита отново. Накрая се наложи да го оставим да се наяде и отложихме урока за следващия ден.

Но на другата сутрин пак бяхме обречени на неуспех. Пролетта наближаваше. Бях отворил широко прозореца. Слънцето все още беше само обещание на хоризонта, но вятърът от океана се носеше изпълнен с живот и свежест и показваше, че предстои смяна на сезона. Наслаждавах му се, докато чаках учениците си.

Вече ми беше съвестно за плановете ни срещу лорд Златен. Искаше ми се да не бях споделил разговора ни със Сенч и да не му бях казвал за татуировките на Шута. Та нали можеше при желание и сам да му разкаже, когато е станало дума за татуировките на нарческата. Бях сигурен, че съм допуснал грешка. Нямаше начин да поправя нещата, а не можех да си представя как мога да си призная пред Шута. Единственото по-невъобразимо бе да му позволя да отиде на Аслевял, щом смяташе, че ще умре там. Така че колкото и детинско да ми изглеждаше, реших да си държа езика зад зъбите и да оставя Сенч да се занимава с това. Той беше човекът, който нямаше да позволи на лорд Златен да дойде с нас. Отново вдишах дълбоко пролетния въздух с надеждата, че ще ме пречисти. Вместо това тревогата ми само се засили.