Робин Хоб - Лорд Златен

На лицето на Сенч бавно се появи усмивка.

— О, май грешиш. Сигурен съм, че чух вик в далечината.

— Точно на такова може да ти заприлича Умението отначало. Докато умът ти се научи да интерпретира какво е усетил.

— О, богове — тихо рече Сенч. Изглеждаше отнесен и се усмихваше замечтано. После се сепна и се върна в реалността. — За малко да забравя защо те извиках. Срещата на кралицата с Осезаващите. Ще се състои, за моя най-голяма изненада. Очакваме вест от тях до шест дни. Нужно им е време да се съберат и молят кралицата да изпрати личната си гвардия, за да им осигури безопасно преминаване. Разбира се, искат и размяна на заложници, но й казах, че това са глупости! В рамките на шест дни ще ни изпратят птица, която да ни каже къде да се срещнем с тях. Обещават, че ще се намират в рамките на един ден път от Бъкип. Когато пристигнем, ще дойдат при нас. Ще бъдат с наметала и качулки, за да не бъдат разпознати. Искам да идеш с тях, когато излязат.

— Няма ли да изглежда странно? Личният телохранител на лорд Златен да потегля с кралската гвардия на такава деликатна мисия?

— Би могло да е странно. Но дотогава ще си напуснал службата си при лорд Златен, за да постъпиш в гвардията на кралицата?

— Няма ли да е твърде внезапна тази промяна? Как ще я обясним?

И кога го реши, стара лисицо?

— Лесно. Капитан Маршкрофт ще те приеме с готовност, тъй като беше много впечатлен, че си убил трима души само защото са се опитали да откраднат кесията на господаря ти. Толкова добър с меча човек винаги е добре дошъл в гвардията. Ако някой попита, просто казваш, че са ти предложили чудесно заплащане и че лорд Златен няма нищо против да си спечели благоволението на кралицата, като й позволи да наеме слугата му. Може би защото вече се чувства достатъчно добре в двора и изобщо не се нуждае от телохранител.

Логиката на Сенч си я биваше. Подозирах, че има някакви по-силни мотиви от това просто да съм му по-достъпен като шпионин. Запитах се дали не иска да ме отдели от лорд Златен, за да не допусне евентуални изпитания на лоялността ми към Пророците. Реших да разузная.

— Защо е толкова важно да изляза с гвардията?

— От една страна, така ще е много по-лесно, да се обясни защо си избран да съпроводиш принца на Външните острови напролет. Ще си един от щастливците, спечелили тази чест. Но най-вече защото Осезаващите поискаха принц Предан да е в ескорта като свидетелство, че не им желаем злото.

Това моментално грабна вниманието ми.

— Мислиш ли, че е безопасно? Може да се окаже капан.

Той се усмихна криво.

— Как мислиш, защо искам да яздиш до него? Разбира се, че може да е капан. Но Осезаващите би трябвало да се боят от същото, нали? Затова искат да отиде — знаят, че не бихме рискували единствения наследник на Пророците, ако сме решили да ги нападнем.

— Старата кръв — казах. — Трябва да се научиш да ги наричаш Старата кръв, а не Осезаващи. Значи ще го пратиш да ги ескортира дотук?

— Също като мен, той няма избор — намръщено призна Сенч. — Кралицата вече им обеща.

— Въпреки неодобрението ти?

Сенч изсумтя презрително.

— Напоследък моето одобрение или неодобрение не означава почти нищо за нея. Може би си мисли, че е достатъчно пораснала, за да се нуждае от мен като съветник. Е, ще видим.

Не знаех какво да отговоря. Честно казано — макар да ми се струваше донякъде вероломно, — тайно се радвах на увереността на кралицата в собствените й сили.

Следващите дни бяха толкова заети, че напрежението почти пропъди от ума ми грижите около Шута. Въпреки крехкото ми здраве със Сенч, Шишко и Предан започнахме да се срещаме всяка сутрин в Морската кула. Шутът не беше включен в събиранията. Сенч не коментира това: предвид разказа ми сигурно бе сметнал, че е по-добре Шутът да не е член на котерията. Така и не повдигнах въпроса. Събирахме се само четиримата и изучавахме Умението с ненаситност, която ме плашеше и ентусиазираше останалите. Напредвахме внимателно и бавно, което не задоволяваше никого, освен мен. Шишко се научи да ограничава музиката си, макар че това незнайно защо го тревожеше. Предан стана по-добър в насочването на посланията си към определен човек. Сенч, както можеше да се очаква, ги забавяше. Ако се докосвахме физически, успяваше да достигне едва-едва ума ми, както и аз неговия. Шишко можеше да насочи буен поток към него и да привлече вниманието му, но предаването на мисли не се получаваше. Предан сякаш изобщо не бе в състояние да го открие. Или пък Сенч не можеше да го усети. Не можех да определя къде точно е проблемът. Сутрините ме изтощаваха и ми опъваха нервите. Все още страдах от пристъпи на главоболие, макар че сега бяха нищо в сравнение с предишните.