Робин Хоб - Лорд Златен

Под строгите указания на Сенч всеки обяд се тъпчех със засищаща и здравословна храна. Може и да бях поел контрол върху Умението му, но той си оставаше мой наставник и смяташе, че знае най-добре как да оправи състоянието ми. Точно тогава постави въпроса за елфовата кора и омайничето, които беше намерил и взел от стаята ми, докато се възстановявах от „изцелението“. Беше остра и неприятна и за двама ни разправия. Той твърдеше, че нямам право по никакъв начин да повреждам или препятствам Умението си, особено след като съм станал майстор за принца и котерията му. Аз пък настоявах, че имам право на лични вещи. Нито един от двама ни не отстъпи и не се извини. Просто избягвахме да обсъждаме темата повече.

Лорд Златен ме освободи от служба малко след като Сенч му предложи. Предложиха ми да постъпя в гвардията на кралицата и аз с готовност се съгласих. Приеха ме с невъзмутимост, която ме изненада. Явно не бях първата странна птица, вкарана от Сенч в редиците им. Зачудих се колко ли от гвардейците са повече от това, което изглеждат на пръв поглед. Задаваха ми малко въпроси и предпочитаха да ме оценят при рутинните тренировки и занимания. Ранните следобеди прекарвах в тренировки. Често губех и това си личеше по синините ми.

Официално получих койка в казармата при останалите гвардейци, но често спях в работната си стая. Дори да намираха свободата ми за странна, никой не задаваше въпроси. Когато срещнах Вим на игрището, той ме поздрави, че отново съм станал „честен боец“. Започнах да се обличам в чистото синьо на стражите и носех пурпурна и бяла туника, когато трябваше да се покажа като гвардеец на кралицата. Изпитвах необикновено удоволствие, че открито мога да нося нейния символ с лисицата на гърдите си. Подхождаше на иглата, която носех в ризата си над сърцето.

Уморявах се по-бързо и се възстановявах много по-бавно от всеки друг път, но въпреки съветите на Сенч не прибягнах до Умението, за да ускоря процеса. Късно следобед, докато Сенч се занимаваше с политика и дипломация, Шишко правеше набези в кухнята и си угаждахме с бонбони, сладкиши и тлъсти мръвки. Открихме, че Гили обожава стафидите не по-малко от Шишко. Умолителният танц на порчето можеше да доведе Шишко до сълзи от смях. Всички започнахме да наддаваме, а Шишко май повече, отколкото бе добре за него — заглади косъма като кученце на благородна дама. Вече се радваше на грижи и приятелско отношение и често показваше кротката си и добра природа. Искрено се наслаждавах на простичките часове с него.

Дори успях да прекарам няколко вечери с Хеп. Не ходехме в „Набученото прасе“, а си избрахме една тиха, сравнително нова бирария — „Разбитият Ален кораб“. Поръчвахме си храна и разговаряхме като стари приятели, в каквито се превръщахме. Това ми напомняше за дните ми с Бърич непосредствено преди Славен да ме убие. Вече общувахме като мъже. През най-добрата ни вечер ми разказа надълго как Славея цъфнала в работилницата, омаяла Гиндаст с чар и слава и отмъкнала Хеп за цял ден.

— Беше много странно, Том — каза ми малко зачуден. — Държеше се, сякаш никога не сме се карали и не сме разменяли тежки думи. И какво ми оставаше, освен да правя същото? Мислиш ли, че наистина е забравила какво ми наговори?

— Съмнявам се — отвърнах замислено. — Менестрелите с проблеми с паметта бързо умират от глад. Не. Мисля, че Славея смята, че ако се преструва достатъчно силно, че нещо е така, то става така. И както сам си се убедил, при нея явно действа. Е, значи си й простил?

Той ме погледна объркано и след малко се ухили иронично.

— Щеше ли да забележи, ако не съм? Беше толкова добра в убеждаването на Гиндаст, че ми е едва ли не майка, че аз самият почти й повярвах.

Разсмях се и свих рамене. Славея го завела в кръчма, където често се появявали пътуващи менестрели, и го запознала с няколко млади музикантки. Нагостили го до пръсване с пай с кълцано месо, бира и песни, като се състезавали коя ще спечели вниманието му. Не пропуснах да го предупредя шеговито за леките и приятни маниери на менестрелите и каменните им сърца. Сгреших.

— Вече нямам сърце — каза той сериозно. От описанията му обаче останах с впечатлението, че дори и да няма сърце, явно има набито око. Мислено благослових Славея и се замолих за по-бързото излекуване на момчето ми.

Шутът и лорд Златен старателно ме отбягваха. Няколкото вечери, когато тихо се спусках от работната стая до апартаментите на лорд Златен през старата си спалня, не го откривах. Предан ми каза, че вече играел по-често в града, където този род забавления започнали да добиват популярност, както и по частни партита в крепостта. Липсваше ми, но същевременно се страхувах да се изправя пред него. Не исках да прочете в очите ми, че съм го издал на Сенч. Оправдавах се, че е за негово добро. Драконите да си гледат работата. Ако недопускането му до Аслевял можеше да спаси живота му, недоволството му беше поносима цена. Това си казвах в моментите, когато откривах, че вярвам в смахнатите му пророчества. В други моменти бях сигурен, че няма замръзнали дракони и Бледи жени, а следователно и никакви причини да посещава Аслевял. Така оправдавах заговорите си със Сенч срещу него. Колкото до причината да ме избягва, предполагах, че изпитва някакво странно чувство за срам заради татуировките, за чието съществуване не бях подозирал. Знаех, че не мога да настоявам за компанията му, нито да му наложа своята. Оставаше ми само да се надявам, че с времето пропастта помежду ни ще продължава да се затваря.