Робин Хоб - Лорд Златен

Любезен Бресинга се беше върнал в Бъкип. Стражата, която бе заминала с него, формално трябваше да е свидетелство за съчувствието на Пророците за загубата му. Но той добре си даваше сметка, че ще е под наблюдение в Бъкип още години наред. Щеше да остане в замъка до навършване на пълнолетие, а Короната щеше да управлява земите му вместо него. Гейлкип беше затворен, с изключение на неколцина слуги, осигурени от кралицата. Наказанието ми се струваше доста меко в сравнение с предателските му действия. Осезанието му се пазеше в тайна; предположих, че разкриването му можеше да се използва като заплаха да не опитва да върши още пакости. Така и не го свързаха със смъртта на тримата мъже в града. Негодувах, че се бе отървал толкова лесно за излагането на принца на такава голяма опасност. Според разказа на Сенч Предан твърдял, че Любезен е предал на Петнистите съвсем малко информация за него, при това известна и на последния слуга в замъка. Това не ме успокояваше. Още по-тревожно бе, че не само Лодвайн, но и Паджет бяха проявили жив интерес към сведенията на Любезен за лорд Златен и мен. Знаеше малко и затова им бе казал малко. Въпреки това бе признал на принца, че интересът им събудил любопитството му към нас.

Шпионирах го в стаята му. Изглеждаше отчаян и съсипан. С него беше останал само един от фамилните слуги. Нямаше семейство и дом, а партньорът му живееше в конюшнята. Предложените му покои подхождаха на дребен благородник — несъмнено се бе радвал на много по-голям разкош у дома. Вечер седеше и се взираше в огъня. Подозирах, че общува с котката си, но не успях да доловя поток на Осезание. Вместо него долавях нещастието му — бе почти осезаемо.

Въпреки това му нямах доверие…

Чух стъпките на принца по стълбите. След миг влезе и залости вратата, Сенч и Шишко скоро щяха да дойдат по тайния проход, но засега имах малко време насаме с него.

— Котката на Любезен разговаря ли с теб? — попитах, без да го поглеждам.

— Пард? Не. Той е котка, така че би могъл, стига да пожелае. Но ще е… неучтиво, предполагам. — Изсумтя замислено. — Странна работа. Онези от Старата кръв, които предпочитат котки, имат някои общи обичаи. Никога не бих се опитал да заговоря нечий партньор котка. Все едно… все едно да флиртуваш с нечия годеница. Откакто познавам Пард, той нито веднъж не е проявил интерес да общува с мен. Разбира се, без да броим онзи път, когато Любезен беше в опасност. Но това беше по изключение. Любезен ми го донесе в чувал. Прилъгал го да влезе вътре уж на игра. И после завързал чувала и домъкна Пард в стаята ми. Наистина го домъкна. Пард е доста едричък.

Въздъхна.

— Трябваше да се сетя. Ако Любезен не беше толкова смутен, никога не би се отнесъл към Пард по такъв груб начин. Но изглеждаше толкова разтревожен и така бързаше, че се съгласих да държа Пард в стаята си, докато той се върне, и не задавах въпроси. Пард съскаше, опитваше се да раздере чувала с нокти, после се укроти и остана да лежи задъхан. Уплаших се, че ще се задуши. Но щом развързах чувала, се нахвърли върху мен и ме събори. Сграбчи ме тук — Предан показа сънната си артерия — и заби ноктите на задните си крака в корема ми. Закани се, че ще ме убие, ако не го пусна да излезе. А после изведнъж замяука и ме изподраска. Точно тогава са нападнали Любезен. Каза, че вината била моя и че ще ме убие, ако не го спася. И аз се свързах с теб.

Стоеше до мен при прозореца и гледаше неспокойното море. Изгряващото слънце постепенно оцветяваше черните вълни. Замълча.

— И какво стана след това?

— След това си мислех какво става с теб. Защо не се свърза с мен? Не си ли помисли, че мога да ти пратя помощ?

Въпросът му ме сепна. Трябваха ми няколко мига, за да намеря отговор. Разсмях се.

— Просто не се сетих. Твърде много години бях само с вълка си. А когато изгубих Нощни очи… никога не съм се замислял, че мога да повикам за помощ. Или дори да ти кажа къде съм. И през ум не ми мина.

— Опитах се да стигна до теб. Когато онези… душаха Любезен, Пард полудя. Развилня се, трошеше и дереше всичко. Нямах представа на какво са способни ноктите му. Завивките, дрехи… Под леглото ми още има един гоблен, за който така и не се осмелих да кажа на никого. Направо е съсипан. А подозирам, че е бил много ценен.

— Спокойно. Ще ти дам друг.

Той погледна учудено кривата ми усмивка.

— Опитах се да се свържа с теб. Но не можех да те достигна.

Спомних си нещо, за което не се бях сещал отдавна.

— Баща ти се оплакваше от същото, че не мога да установя връзка с него, когато се бия с някого. И той също не можеше. — Свих рамене. — Почти го бях забравил.