Робин Хоб - Лорд Златен

Несъзнателно докоснах белега от ухапване на врата си. Долових, че Предан се взира в мен с момчешко възхищение, и побързах да сваля ръка.

— И това е било единственият път, когато Пард е говорил с теб?

Той сви рамене.

— Почти. Изведнъж спря да вилнее. После ми благодари. Почти сърдито. Мисля, че на котките по принцип им е трудно да благодарят. След това се настани на леглото ми и престана да ми обръща внимание. Остана там, докато Любезен не дойде да го прибере. Стаята ми още вони на котка. Мисля, че Пард се напикава, когато се бие.

От малкото ми познания за котките ми изглеждаше напълно възможно. Споделих го. После смених деликатно темата, защото въпросът все още беше болезнен.

— Предан? Защо се доверяваш на Любезен? Не разбирам защо го допускаш в живота си след онова, което направи.

Принцът ме погледна учудено.

— Той ми се доверява. Не си представям някой да може да вярва на някого повече от него, при това да не заслужава същото насреща. Освен това ми е нужен, ако искам да разбера хората от Старата кръв в кралството си. Майка ми го посочи. Смята, че трябва да познавам много добре поне един от тях, ако искаме да стигнем до някакво съгласие.

Не се бях замислял за това, но го разбирах. Начинът на живот на Старата кръв бе култура, скрита в културата на Шестте херцогства. Имах известна представа за нея, но не можех да я обясня на Предан така, както някой роден и израснал в тази среда. Въпреки това резервите си оставаха.

— Трябва да има и някой друг, който би могъл да ти помогне в това отношение. Още не разбирам с какво Любезен е заслужил уважението ти.

Предан въздъхна.

— Фицрицарин. Той ми повери котката си. Ако знаеше, че отиваш на смърт, и не искаше Нощни очи да умре с теб, къде щеше да го оставиш? На кого щеше да го повериш? На човек, който те е предал по своя воля? Или на приятел, на когото се доверяваш, че ще разбере въпреки всичките грешки?

— О — казах. Най-сетне схванах. — Разбирам. Прав си.

Никой не би поверил половината си душа на човек, когото смята за чужд.

След малко Сенч и Шишко се появиха иззад камината. Старецът се мръщеше и се мъчеше да махне паяжините от елегантните си ръкави. Шишко си тананикаше нещо под нос — странни ноти, които допълваха паузите в песента на Умението, с която посрещаше утрото. Изглежда, много се наслаждаваше на това. Ако слушах само с ушите си, сякаш издаваше абсолютно несвързани и дразнещи звуци. Достъпът до съзнанието му напълно променяше разбирането ми за него.

Погледът на Шишко незабавно се насочи към масата и долових разочарованието му, че този път не го очакват никакви лакомства. Въздъхнах с надеждата, че напразните му очаквания няма да се отразят на днешния урок. Настаних учениците си както предишния ден — Сенч от едната страна на масата, а Предан и Шишко — от другата. Отново застанах зад двамата, готов да се намеся и да ги разделя физически, ако се наложи. Знаех, че Предан смята това като донякъде излишна драма, а и Сенч май мислеше, че прекалявам. Но пък никой от тях не знаеше какво е друг Умел да изсмуче живота ти.

Предан отново постави ръка на рамото на Шишко. Отново се опитаха да достигнат Сенч с просто послание и не успяха. Предан можеше да достигне ума ми, Шишко също, но дори при познатото упражнение не бяха в състояние да се обединят. Започнах да си мисля, че положението е безнадеждно. Една от основните задачи на котерията е да обедини своето Умение и да го предостави на краля. А ние не можехме да направим дори това. И постоянните провали започваха да ни правят докачливи.

— Шишко. Спри музиката. Как мога да се съсредоточа, когато непрекъснато ми пееш? — сърдито каза Предан след поредния неуспех.

Шишко трепна от укора му. Очите му се напълниха със сълзи и разбрах колко дълбока и силна връзка е създал с Предан. Мисля, че принцът също осъзна грешката си, защото в следващия момент поклати глава и каза:

— Разсейва ме красотата на музиката ти, Шишко. Нищо чудно, че винаги искаш да я споделиш със света. Но сега трябва да се съсредоточим върху урока. Нали разбираш?

В очите на Сенч внезапно заиграха зелени пламъчета.

— Не! — възкликна той. — Шишко, не спирай музиката. Никога не съм я чувал, макар Предан и Том често да са ми казвали колко е хубава. Нека я чуя, Шишко, само този път. Постави ръка на рамото на Предан и прати музиката си към мен. Моля те.

Двамата с принца се опулихме, но Шишко грейна. Не се поколеба нито за миг. Вперил поглед в Сенч, с отворена от удоволствие уста, той дори не даде на Предан време да се съсредоточи. Музиката ни заля като потоп. Сенч се олюля от сблъсъка. Очите му се разшириха и макар на лицето му да се изписа тържество, долових в него и сянката на страха.