Робин Хоб - Лорд Златен

На всяко разклонение избирахме по-неизползвания път. Не ми харесваше, че в гората се налага да се разтеглим в дълга колона. Моя черна негодуваше, че трябва да следва спокойното темпо на коня пред себе си. Налагаше се почти да се боря с нея, за да я удържам — нервността й ме разсейваше и ми пречеше да разширя Осезанието си. Заради хората и конете бе почти невъзможно да улавям нещо извън групата — все едно да се опитвам да различа цвъртенето на мишка, докато около мен лаят кучета. Въпреки това се наругах и рязко предупредих с Умението принца, когато усетих конници по фланговете ни. Бяха си свършили работата идеално. Внезапно долових двама и преди да успея да си поема дъх, забелязах още трима да се промъкват тихо между дърветата — тези бяха пешаци със скрити под качулките лица. И носеха лъкове.

Това не е мястото, за което се бяхме уговорили — излъчи тревожно Предан, когато Маршкрофт заповяда да спрем. Струпахме се възможно по-гъсто около принца. Осезаващите бяха сложили стрели в тетивите, но лъковете им бяха насочени надолу.

— Старата кръв ви поздравява! — разнесе се глас през гората.

— Предан Пророкът отвръща на поздрава ви — ясно отговори Предан, след като кралицата запази мълчание. Гласът му бе спокоен, но почти чувствах как бясно бие сърцето му.

Дребна тъмнокоса жена излезе сред стрелците и застана пред нас. За разлика от останалите, беше невъоръжена и с открито лице. Погледна Принца, после се обърна към кралицата и каза с усмивка:

— Фицрицарин.

Вцепених се, но Предан видимо се отпусна. Кимна на Маршкрофт.

— Уговорената парола. Това са хората, които трябва да посрещнем. — Обърна се към жената. — Но защо сте тук, а не на мястото на срещата?

Жената се разсмя малко горчиво.

— Миналото ни научи на предпазливост при вземане-даване с Пророците, милорд. Простете, че все още прибягваме до нея. Спасила е не един живот.

— С вас не винаги се е постъпвало честно, така че прощавам подозренията ви. Тук съм, както пожелахте, за да ви уверя, че предлагаме на пратениците безопасен път до замъка Бъкип.

Жената кимна.

— А доведохте ли заложник от благородническо потекло, както поискахме?

— Тук е — неочаквано се обади кралицата. — Давам ви сина си.

Предан пребледня.

— Кралице, умолявам ви, не! — възкликна Маршкрофт и се обърна към жената от Старата кръв. — Не са ми казвали нищо за заложници. Моят дълг е да защитавам принца. Вземете мен вместо него!

Ти знаеше ли? — рязко попитах Предан.

Не. Но я разбирам. Отговорът му бе странно спокоен. Изрече следващите думи на глас, но те бяха колкото към гвардееца, толкова и към самия мен.

— Спокойно, Маршкрофт. Това е решението на майка ми и ще му се подчиня. Никой не ще те обвини, че си изпълнил волята на кралицата си. Защото аз съм Жертва за моя народ. — Обърна се да погледне майка си. Лицето му бе бледо, но гласът му бе твърд. Изведнъж си дадох сметка, че се гордее от този момент. Горд да служи по този начин, горд, че го е сметнала за достатъчно зрял, за да посрещне това предизвикателство. — Щом такава е волята на кралицата, предавам живота си във вашите ръце. И ако някой от вашите пострада, готов съм да го изгубя.

— Аз също ще остана, за да потвърдя думата на моята кралица. — Тихият глас на Лоръл прозвуча ясно в настъпилата след думите на принца тишина. Жената от Старата кръв кимна сериозно. Явно познаваше Ловкинята.

Трескаво се опитвах да определя положението. Естествено, от Старата кръв трябваше да поискат заложник. Безопасният път и скритата самоличност нямаше да пазят избраните им лидери, след като се озоват зад стените на Бъкип. Въпреки отказа на Сенч на искането им все някой трябваше да стане заложник. Но защо кралицата не бе избрала мен вместо Лоръл? Погледнах я с нови очи. Увъртането й ме изненадваше, както и начинът, по който бе заобиколила Сенч. Много добре знаех, че старият убиец никога не би се съгласил с това решение. Как бе успяла да уреди всичко? Чрез Лоръл ли?

Маршкрофт скочи от коня си и коленичи пред нея в кишата, умоляваше я да предаде него като заложник или поне да му позволи да остане с още петима гвардейци при принца. Но тя бе непреклонна. Принцът слезе от коня и вдигна капитана на крака.

— Никой няма да те вини за това, дори ако нещата се объркат — увери го. — Майка ми е тук, за да ме предаде; затова дойде с нас. Всички ще знаят, че това е станало по нейна воля, не по твоя! Умолявам те, качи се на коня си и отведи кралицата в замъка. — Заговори по-високо. — Да, чуйте ме и всички, които ще тръгнете обратно. Пазете тези хора, сякаш животът ми зависи от това, защото ви уверявам, че наистина зависи. Това е най-добрият начин, по който можете да ми служите.