Робин Хоб - Лорд Златен

Никога не бях виждал такъв мощен изблик на Умение. До този момент музиката винаги беше като фон на мислите на Шишко, несъзнателна като дишането или биенето на сърцето. А сега той се разкриваше на целия свят и ликуваше с песента на майка си.

Както калните води на придошла река оцветяват брега, така песента на Шишко обагри голямото течение на Умението. Влезе в него и го промени. Никога не си бях представял подобно нещо. Бях хванат в течението и открих, че не съм в състояние да управлявам собственото си тяло. Непреодолимото обаяние на музиката ме притегли и ме потопи в ритъма и мелодията. Чувствах, че Предан и Сенч са някъде наблизо, но не можех да ги различа. Не бях единственият завлечен. Усетих и други. Някои бяха отделни нишки, слаби пипалца на онези, които едва използваха Умението. Други бяха по-мощни. Усетих как хора изведнъж спират насред заниманията си и се оглеждат несигурно, мъчат се да открият източника на шепнещата музика.

Не бяха много, но все пак ги имаше и усетът им за Умението бе неразделна част от тях като постоянен неясен шепот, който се бяха научили да не забелязват. Но пороят на музиката нахлу през всички тези обичайни прегради и почувствах как се обръщат към нас. Някои сигурно бяха ахнали изненадани; други може би бяха изпопадали на земята. Чух само един глас, ясен и без следа от страх. Какво е това? — попита Копривка. — Откъде е този оживял сън?

От Бъкип , радостно отвърна Сенч. От Бъкип идва този призив, Умели люде! Събуждайте се и елате в Бъкип, за да се събуди вашата магия и да служите на своя принц!

В Бъкип? — като ехо се отзова Копривка.

И тогава, подобно на далечен зов на тръба, се разнесе глас: Вече знам кой си. Вече те виждам.

Може би нищо друго не би могло да ме освободи от тези окови на Умението. Откъснах Предан от Шишко със сила, която порази и трима ни. Музиката рязко спря. За момент бях сляп и глух от отсъствието на Умението. Сърцето ми продължаваше да копнее за нея. Тя бе много по-чиста връзка със света от немощните ми сетива. Но скоро дойдох на себе си. Протегнах ръка към Предан, защото при разделянето го бях проснал на пода. Той замаяно я хвана и се изправи.

— Чу ли момичето? Коя е тя?

— А, онова момиче, дето само плаче — нехайно отвърна Шишко и изпитах благодарност, че отговорът запълни паузата. После се обърна настойчиво към Сенч. — Чу ли музиката ми? Хареса ли ти?

Сенч не отговори веднага. На лицето му играеше глуповата усмивка, но челото му беше намръщено.

— О, да, Шишко — успя да промълви той. — Чух я. И много ми хареса.

Опря лакти на масата и подпря глава.

— Успяхме — изпъшка и вдигна поглед към мен. — Винаги ли усещането е такова? Жизнерадост, чувството за завършеност от сливането със света?

— Трябва много да се внимава с това — побързах да го предупредя. — Ако се посветиш на Умението, за да търсиш това чувство за връзка, можеш напълно да загубиш себе си. Умелият не бива нито за миг да забравя целта си. Иначе можеш да бъдеш пометен и да се изгубиш…

— Да, да — прекъсна ме нетърпеливо Сенч. — Не съм забравил какво ми се случи миналия път. Но мисля, че събитието заслужава да бъде отпразнувано.

Предан и Шишко явно споделяха мнението му. Сигурен съм, че ме помислиха за абсолютен темерут заради мълчанието ми. Все пак извадих покритата кошница, която бях скрил под масата. Дори Шишко остана доволен. Всички пихме бренди, макар да предполагах, че само Сенч имаше наистина нужда да се подкрепи. Ръцете на стареца трепереха, докато вдигаше чашата към устата си, но въпреки това се усмихна и предложи наздравица:

— За онези, които ще дойдат да направят истинска котерия за принц Предан! — Не ми хвърли потайни погледи и аз също вдигнах чаша, макар да се надявах, че Бърич ще задържи Копривка у дома.

После попитах предпазливо:

— Какъв мислите, че беше онзи глас? Дето каза „Вече знам кой си“?

Шишко не ми обърна внимание и продължи да дъвче стафиди с предните си зъби. Предан ме погледна объркано.

— Какъв глас?

— Имаш предвид момичето, което предаваше така ясно ли? — попита Сенч, явно изненадан, че насочвам вниманието им към Копривка.

— Не. Онзи другият глас, дето беше толкова чужд и странен. Толкова… различен. — Не можех да намеря подходящите думи, с които да изразя надигащите се в мен опасения.

Настъпи мълчание. Накрая Предан каза:

— Чух само момичето, което каза „В Бъкип?“

— И аз — обади се Сенч. — След нея нямаше никаква ясна мисъл. Помислих си, че заради нея прекъсна връзката.