Робин Хоб - Тронът

Там имаше няколко млади жени и едната припряно ми подаде пълна чиния, сякаш не желаеше да установява какъвто и да било контакт с мен. Благодарих й, което предизвика кикота на приятелките й. Тя ме погледна оскърбено, като че ли я бях взел за уличница, и аз побързах да се отдалеча. Седнах на една маса и забелязах, че никой не се приближава до мен. Момчето, което носеше халби с пиво, любопитно ме попита откъде съм. Отговорих му само, че пътувам на север по реката и търся работа.

— А, в Трейдфорд винаги имат нужда от хора — добродушно ми рече младежът. — Дотам е по-малко от един ден път. По това време на годината можеш да се цаниш на полска работа. Ако не, нали строят Кралския кръг. Там взимат всеки, който може да мъкне камъни или да върти лопата.

— Великия кралски кръг ли — попитах аз.

Момчето вирна брадичка.

— За да могат всички да присъстват на кралското правосъдие.

После тръгна към един човек, който вдигна празната си халба, и пак останах сам. „Там взимат всеки.“ Значи наистина изглеждах толкова странен. Е, какво да се прави. Храната ми се услади. Съвсем бях забравил аромата на хубавия бял хляб. Потопените в соса на месото залци изведнъж ми напомниха за готвачката Сара и нейната щедрост. Някъде на север по реката в Трейдфорд тя месеше тесто за сладки или шпиковаше месо, преди да го постави в някой от тежките си черни казани и добре да го покрие, за да го остави цяла нощ да къкри на слабия огън. Да, а в конюшнята на Славен Хендс правеше последна обиколка преди лягане, също като някога Бърич в Бъкип, за да се увери, че всяко животно има прясна вода и яслите са добре затворени. Там щяха да са още десетки бъкипски коняри и конярчета, лица и сърца, добре известни ми от годините, прекарани под опеката на Бърич. И домашните прислужници, Славен бе взел със себе си и тях. Госпожа Чевръстка сигурно беше там, както и Брант, Лоудън и…

Внезапно ме обгърна самота. Ужасно ми се искаше да ги видя, да седя на някоя маса и да слушам безконечните клюки на готвачката Сара или да лежа по гръб на сеното с Хендс и да се преструвам, че вярвам на фантастичните му истории за жените, с които бил спал след последната ни среща. Опитах се да си представя реакцията на госпожа Чевръстка към сегашното ми облекло и неволно се усмихнах на разгневената й физиономия.

Унесът ми бе прекъснат от крясъците на мъж, който бълваше отвратителни ругатни. Дори най-пияният моряк, когото бях срещал, не би се държал толкова просташки на сватба. За миг всички нормални разговори замлъкнаха.

От едната страна на площада, в края на осветеното от факлите пространство, видях каруца. В каруцата имаше огромна клетка, в която бяха затворени трима претопени. Не можех да различа нищо повече, освен че са трима и че не ги усещам с Осезанието си. Една жена се приближи до клетката с тояга в ръка, удари по решетките, заповяда на нещастниците да мълчат, после се обърна към двама младежи, които подскачаха зад каруцата.

— А вие ги оставете на мира, глупаци такива — скара им се жената. — Те са за Кралския кръг, каквото и правосъдие или милост да ги чака там. Но дотогава ще ги оставите на мира, разбирате ли ме? Лили? Лили, донеси кокалите и ги дай на тези същества. А вие се разкарайте оттук, нали ви казах! Не ги дразнете!

Двамата младежи отстъпиха пред заплашителната й тояга, като се смееха.

— Не виждам защо да не се позабавляваме с тях — възрази по-високият от хлапаците. — Чух, че в Ръндсфорд градските власти си строели собствен съдебен кръг.

Второто момче наперено кършеше рамене.

— Аз пък съм за Кралския кръг.

— Като състезател или като подсъдим — подигравателно подвикна някой и двамата младежи се засмяха. По-високият шеговито сръга другаря си.

Останах на мястото си. В мен се надигаше ужасно подозрение. Кралският кръг. Претопени и състезатели. Спомних си хищния поглед на Славен, докато наблюдаваше как хората му ме пребиват, застанали в кръг около мен. Обзе ме тъпо вцепенение. Видях, че жената, Лили, отива при каруцата и хвърля на пленниците чиния с кокали. Те се нахвърлиха върху тях, като ръмжаха и се блъскаха, за да заграбят повече плячка. Мнозина от празнуващите се събраха наоколо, като ги сочеха и се смееха. Призля ми. Не разбираха ли, че тези хора са претопени? Те не бяха престъпници. Те бяха нечии съпрузи и синове, рибари и земеделци от Шестте херцогства, чието единствено престъпление беше, че са попаднали в плен на алените кораби.

Не водех сметка за броя на претопените, които бях убил. Изпитвах отвращение към тях, да, но същото отвращение изпитвах и при вида на гангренясал крак или краставо куче. Убиването на претопени нямаше нищо общо с омразата, наказанието или правосъдието. Смъртта бе единственото спасение от тяхното състояние и трябваше да се прилага колкото се може по-бързо, като милост към семействата, които ги бяха обичали. Тези младежи говореха така, като че ли убийството им бе някакъв спорт.