Робин Хоб - Тронът

Бавно седнах. В чинията ми имаше още храна, но бях изгубил апетита си. Здравият разум ми подсказваше, че трябва да ям, когато имам възможност. За миг просто вперих очи в храната. Насилих се да опразня чинията си.

Вдигнах глава и забелязах, че двама младежи ме зяпат. Срещнах погледите им, после си спомних каква роля играя и отново сведох очи. Очевидно ги бях развеселил, защото наперено се приближиха. Единият седна срещу мен, другият — прекалено близо до мен. И за огромно забавление на другаря си започна да бърчи лице и запуши носа и устата си с длан. Поздравих ги с добър вечер.

— Комай и за теб е добра. Отдавна не си плюскал така, а, просяко — попита онзи насреща ми, русокос селяк с лунички по лицето.

— Така е, и благодаря на вашия капаман за щедростта му — предпазливо отвърнах аз. Вече се озъртах за начин да се измъкна.

— Е, какво те води в Ябълково — попита другият. Той беше по-висок от мудния си приятел и доста по-мускулест.

— Търся работа. — Погледнах го в очите. — Казаха ми, че в Трейдфорд взимали всички.

— И за каква работа те бива, просяко? За плашило ли? Или може би с вонята си вадиш плъховете от къщите? — Той опря лакът на масата, прекалено близо до мен, после се напрегна, сякаш за да ми покаже якия си мускул.

Поех си дъх, после още веднъж. Изпитвах нещо, което от известно време не ме бе спохождало. Едва доловим страх и онези невидими тръпки, които ме побиваха, щом някой ме предизвикаше. Ала усещах още нещо, което почти бях забравил. Гняв. Не. Ярост. Онази безмозъчна ярост, която ми беше давала сили да вдигна брадвата и да отсека ръката на човек от рамото или да се нахвърля върху него и да го удуша, колкото и да ме бъхти с юмруци.

С известно благоговение приветствах завърналата се ярост и се зачудих какво я е разбудило. Дали споменът за приятели, които завинаги ми бяха отнети, или бойните сцени, на които напоследък толкова често присъствах с Умението си? Нямаше значение. Мечът висеше на кръста ми и се съмнявах, че тези тъпаци са го забелязали или че имат представа как мога да го използвам. Навярно никога не бяха въртели друго острие, освен коса, навярно никога не бяха виждали друга кръв, освен кокоша или говежда. Никога не се бяха събуждали нощем от кучешки лай, чудейки се дали идват пирати, никога не се бяха прибирали от риболов, молейки се, когато заобиколят носа, градът все още да си е на мястото. Блажено невежи селяци, затлъстели в спокойното крайречно градче, далеч от сражаващото се крайбрежие, селяци, които не знаеха по-добър начин да се докажат от това да дразнят някой странник или затворени в клетка мъже.

„Ех, де всички момчета в Шестте херцогства да бяха толкова невежи!“

Сепнах се, сякаш Искрен беше поставил ръка на рамото ми. Едва не се озърнах назад. Вместо това останах неподвижен и започнах да го търся в себе си, ала напразно.

Не бях сигурен, че мисълта идва от него. Може и да беше моя. И все пак бе напълно в неговия стил и не можех да се съмнявам в източника й. Гневът ми се стопи също толкова внезапно, колкото го бяха предизвикали, и аз ги погледнах с известна изненада, че все още са до мен. Момчета, да, просто големи момчета, неуморни и копнеещи да се докажат. Невежи и груби, каквито често са младите хора. Е, нямаше да им помогна да докажат мъжествеността си, нито да пролея кръвта им точно на сватбата на техния капаман.

— Струва ми се, че злоупотребявам с вашето гостоприемство — сериозно заявих аз и се изправих. Бях се нахранил и знаех, че нямам нужда от полупълната халба пиво до чинията ми. Те ме измериха с погледи и единият видимо се стресна, когато забеляза меча на хълбока ми. Другият стана, сякаш за да ме предизвика, но приятелят му едва забележимо поклати глава. След като шансовете ни се изравниха, мускулестият селяк с презрително изсумтяване ми направи път, като че ли за да не се изцапа от дрехите ми. Беше ми странно лесно да не обърна внимание на тази обида. Не заотстъпвах назад, а им обърнах гръб и се отдалечих в мрака. Никой не ме последва.

Запътих се към реката. Докато крачех, решителността ми все повече се затвърждаваше. Значи не бях далеч от Трейдфорд, от Славен. Изпитах внезапно желание да се приготвя за него. Щях да си взема стая в хан, хубава стая с баня, и щях да се изкъпя и избръсна. Исках да ме види, да види белезите, които ми бяха останали от него, и да знае кой го убива. А после? Ако доживеех до това „после“ и ако някой можеше да ме познае. Нека се знаеше, че Фиц се е завърнал от гроба, за да изправи този самозванец пред правосъдието на истинския крал.