Робин Хоб - Тронът

Лесно беше да стигна до това заключение и да се уверя, че решението ми е правилно. Трудното бе да остана твърд. Нямаше смисъл да плащам за легло. Трябваше да прекарам нощта в път, защото така повече щях да си почина. Чувствах се съвсем самотен. Дори в тъмницата на Славен, докато очаквах смъртта си, можех да се пресегна към своя вълк. Тази нощ бях сам и обмислях убийство, което не бях в състояние да планирам. Боях се, че Славен е охраняван от котерия умели, за чиито способности само можех да гадая. Въпреки топлия летен въздух ме побиваха тръпки и ми призляваше всеки път, щом помислех за това. Решението ми да убия Славен оставаше неизменно — разколебана бе само увереността ми, че ще успея. Досега сам не се справях много добре, ала си казах, че на другия ден ще направя всичко възможно, за да накарам Сенч да се гордее с мен.

Когато се замислих за котерията, изпитах неспокойната сигурност, че съм се заблуждавал относно стратегията си. Дали бях дошъл тук по собствена воля, или с помощта на Умението Уил фино ме бе убедил, че е най-безопасно да отида при него? Докосването му беше толкова незабележимо, че човек не усещаше почти нищо. Изведнъж ми се прииска да се опитам да се пресегна и да видя дали ме наблюдава. После започнах да се съмнявам, че желанието ми всъщност се дължи на влиянието на Уил върху мен, което ме изкушаваше да открия ума си за него. И така мислите ми се въртяха в затворен кръг, докато накрая почти усещах колко съм му смешен.

След полунощ най-после ми се приспа. Без угризения изоставих мъчителните си мисли и се хвърлих в дълбините на съня като гмурец, решен да стигне до морското дъно. Прекалено късно осъзнах императивите на това потъване. Щях да се съпротивлявам, ако можех да си спомня как. Вместо това познах драпериите и трофеите по стените в голямата зала на Рипълкип, главния замък на херцогство Беърнс.

Крилата на високата дървена порта висяха на пантите си, жертви на таран, който лежеше между тях, изпълнил ужасната си задача. Във въздуха се стелеше дим и езиците му облизваха знамената от някогашни победи. Навсякъде бяха пръснати трупове на защитници, опитали се да задържат напора на пиратите, пред който бяха поддали тежките дъбови греди. На няколко крачки оттам продължаваха да се сражават беърнски ратници, ала редицата им беше разпокъсана. Насред един от малките възли на битката бе херцог Жилав — от двете му страни бяха двете му дъщери, Мигновена и Вяра. Размахваха мечове и напразно се опитваха да защитят баща си от натиска на врага. Момичетата проявяваха умение и свирепост, каквито изобщо не би ми хрумнало, че притежават. Приличаха на ястреби, с лица, обрамчени от къси лъскави черни коси, с присвити от омраза тъмносини очи. Ала Жилав отказваше да се остави под тяхната закрила, отказваше да отстъпи пред гибелната атака на пиратите. Стоеше разкрачен, целият облян в кръв, и размахваше бойната си брадва.

Под защитата на брадвата му лежеше тялото на неговата най-голяма дъщеря и наследница. Острие на меч се беше забило дълбоко между рамото и шията й, разсичайки ключицата и гърдите й. Тя бе мъртва, безнадеждно мъртва, но баща й нямаше намерение да отстъпи от тялото й. Сълзите се смесваха с кръвта по бузите му. Гърдите му се надигаха като мях с всяка глътка въздух и възлестите мускули на старото му тяло опъваха разкъсаната му риза. Той отблъскваше двама пирати с мечове: единият мрачен младеж, решен на всяка цена да победи този херцог, а другият — коварен мъж, който стоеше настрана от разгара на схватката, стиснал меча си и готов да се възползва от всяко свободно пространство, отворено от младежа.

Веднага разбрах, че Жилав няма да издържи още дълго. Уморените му пръсти се хлъзгаха по окървавената дръжка на брадвата и всяка глътка въздух бе мъчение за пресъхналото му гърло. Той бе стар и сърцето му беше разбито — знаеше, че дори да оцелее в тази битка, алените кораби вече са превзели Беърнс. Душата ми заплака от неговата мъка, ала Жилав направи една невероятна крачка напред и замахна с брадвата, за да сложи край на живота на навъсения младеж, който се биеше с него. Докато острието на брадвата се забиваше в гърдите на пирата, другият пристъпи към него, прониза го с меча си и отскочи. Старецът последва умиращия си противник на окървавените плочи на своята крепост.

Заета със собствения си съперник, Мигновена хвърли поглед при мъчителния вик на сестра си. Пиратът, с когото се сражаваше, се възползва от възможността и изби оръжието от ръцете й. Тя отстъпи назад пред свирепата му усмивка и извърна глава от смъртта си навреме, за да види, че бащиният й убиец хваща Жилав за косата и се готви да му вземе главата за трофей.