Робин Хоб - Тронът

С повдигнат дух минах покрай първите два хана. От единия се носеха викове, които говореха или за свада, или за прекалено много развеселени посетители. И в двата случая нямаше да мога да спя спокойно. Дъските на верандата на втория бяха хлътнали и вратата висеше накриво на пантите. Реших, че това не предвещава нищо добро за самите легла. Избрах странноприемница с табела, на която бе нарисувано котле, и с горящ факел, който насочваше нощните пътници.

Подобно на повечето по-големи сгради в Ябълково, ханът беше построен от речни камъни и хоросан. В дъното на стаята имаше голямо огнище, но в него пламтеше слаб огън, само колкото да поддържа къкренето на обещания котел с яхния. Въпреки че току-що бях ял, ароматът изостри апетита ми. Тук бе тихо, тъй като повечето клиенти бяха на сватбата на капамана. Ханджията изглеждаше добродушен човек, но видът ми го накара да се намръщи. Поставих на масата пред него един сребърник, за да го успокоя.

— Искам стая за през нощта. И баня.

Той скептично ме измери с поглед и твърдо заяви:

— Ако първо влезеш в банята.

Ухилих се.

— Няма проблем, уважаеми господине. Ще си изпера и дрехите. И не се бой, че ще оставя гадини по чаршафите.

Ханджията неохотно кимна и прати едно момче в кухнята за гореща вода.

— Отдалеч идеш, а?

— Отдалеч, че и отгоре. Но в Трейдфорд ме чака работа и искам да изглеждам добре — усмихнато отвърнах аз, доволен, че казвам истината.

— А, работа те чака значи. Е, разбирам тогава. Да, най-добре е да отидеш чист и отпочинал. В ъгъла има гърне със сапун. Не се притеснявай да го използваш.

Преди да ме остави помолих да ми даде бръснач, защото в банята имаше огледало, и той с удоволствие изпълни молбата ми. Момчето го донесе с първото ведро гореща вода. Когато напълни ваната, вече бях подрязал брадата си, за да я избръсна по-лесно. То ми предложи да ми изпере дрехите за един петак и аз с радост му позволих. Хлапето ги взе със сбърчен нос, което ми показа, че мириша много по-лошо, отколкото предполагах. Очевидно пресичането на мочурището ми се бе отразило по-сериозно, отколкото си мислех.

Без да бързам, хубаво се накиснах в горещата вода, обилно се насапунисах с полутечния сапун от гърнето, после се изтърках и се изплакнах. Два пъти трябваше да си измия косата, докато пяната стана бяла, вместо сива. Водата във ваната беше по-гъста от мътната речна вода. За пръв път се избръснах толкова внимателно, че се порязах само два пъти. Когато сресах косата си назад и я завързах на воинска опашка, от огледалото ме погледна почти непознато лице.

От месеци не се бях виждал в огледало. Лицето ми бе по-слабо, отколкото очаквах, скулите ми напомняха за онези от портрета на Рицарин. Белият кичур коса ме състаряваше и приличаше на козина на росомаха. Челото и бузите ми бяха силно загорели от живота на открито, ала кожата на брадата ми беше по-светла и долната половина на белега ми изглеждаше синкава. Ребрата ми се брояха. Наистина, мускулите ми бяха заякнали, но нямах достатъчно мазнина, за да намажа и тиган, както казваше готвачката Сара. Постоянното пътуване и храненето предимно с месо бяха оставили белега си.

Извърнах се и кисело се усмихнах. Страховете ми, че мигом ще ме познае всеки, който ме е виждал някога, най-после се успокоиха. Самият аз едва можех да се позная.

Облякох си зимните дрехи, за да отида до стаята си. Момчето ме увери, че ще окачи прането ми до огнището и до сутринта ще е сухо. После ми даде свещ и ми пожела лека нощ.

Стаята се оказа оскъдно мебелирана, но чиста. В нея имаше четири легла, ала тази нощ аз бях единственият гост. През единствения прозорец нахлуваше студен речен въздух. Постоях малко и погледах навън. На север по реката видях сиянието на Трейдфорд. Беше голям град. По пътя дотам също мъждукаха светлинки. „Добре че пътувах сам“ — казах си и сподавих болката от загубата, която изпитвах винаги щом си помислех за Нощни очи. Хвърлих вързопа си под леглото. Одеялата бяха груби, но миришеха на чисто, както и натъпканият със слама дюшек. След месеци спане на земята той ми се стори почти също толкова мек, колкото някогашното ми пухено легло в Бъкип. Духнах свещта и легнах, като очаквах веднага да заспя.

Вместо това продължих да зяпам тавана. Чувах непознатото скърцане на сградата, шумовете на хората в другите стаи.

Мислите ми заблуждаха към Нощни очи. Зачудих се какво прави и дали е добре. Понечих да го потърся, после се отказах. На следващия ден щях да съм в Трейдфорд, за да направя нещо, в което той не можеше да ми помогне. Нещо повече, в момента се намирах в район, който не бе безопасен за него. Ако утре успеех и после се отправех към Планините, за да потърся Искрен, можех да се надявам, че той ще си спомни за мен и ще се върне. Ала ако загинех, той щеше да е по-добре далеч от мен.