Робин Хоб - Тронът

По-бавно изпих тази втора, по-слаба доза, като седях на леглото и зяпах през прозореца. Оттук се разкриваше великолепна гледка към речната долина. Виждах нивите, кравите в оградените пасища край Ябълково, далечния дим на малките крайпътни ферми. Нямаше повече пустош, нямаше повече тресавища, които да ме разделят от Славен. Вече щях да пътувам като човек.

Главоболието ми поотслабна. Насилих се да изям студената каша, без да обръщам внимание на заплахите на стомаха ми. Бях си платил за нея и се нуждаех от силите, които щеше да ми даде. Облякох дрехите, които ми беше донесло момчето. Бяха чисти, но това бе всичко, което можеше да се каже за тях. Ризата беше измачкана и преливаше в няколко нюанса на кафяво. Панталонът бе протрит на коленете и седалището, крачолите бяха прекалено къси. Докато нахлузвах самоделните си обувки, осъзнах колко са смешни. Отдавна бях престанал да мисля как изглеждам в очите на другите и с изненада установих, че съм облечен по-зле и от най-окаяния бъкипски просяк. Нищо чудно, че снощи бях предизвикал и съжаление, и погнуса. И аз щях да изпитам същото към всеки, облечен по този начин.

Мисълта да сляза долу с тези дрехи ме накара да потръпна. Алтернативата обаче беше топлото ми вълнено облекло, в което цял ден щях да се потя и да изнемогвам от зной. Най-разумно бе да остана както си бях. И все пак се чувствах толкова смешен, че ми се щеше да мога незабелязано да се измъкна от хана.

Докато бързо завързвах вързопа си, за миг се уплаших, когато осъзнах колко много самодивско биле съм изпил наведнъж. Чувствах се нащрек — нищо повече. Преди година след такава доза щях да се обеся на таванските греди. Твърдо си казах, че е същото като с дрипавите ми дрехи. Нямах друг избор. Кошмарите нямаше да ме оставят на мира и нямах време да лежа, за да дам възможност на тялото си да се възстанови само, нито пък разполагах с пари за стаята и храната си. Ала докато нарамвах вързопа и слизах по стълбището, си помислих, че денят започва зле. Смъртта на Жилав, падането на херцогство Беърнс, смешните ми дрехи и самодивското биле. Всичко това страшно ме угнетяваше.

Имах ли реален шанс да преодолея стените и охраната на Славен и да го убия?

Мрачното настроение, веднъж ми бе казал Бърич, било един от страничните ефекти на самодивското биле. Е, просто бях изпаднал в мрачно настроение. Нищо повече.

Сбогувах се с ханджията и той ми пожела късмет. Навън вече прежуряше. Денят обещаваше да е хубав. Уверено закрачих към Трейдфорд.

Когато стигнах в покрайнините на Ябълково, видях обезпокояваща гледка. Там се издигаха две бесилки, от които висяха трупове. Не стига това, ами имаше и стълб за бой с пръчки и два позорни стълба. Слънцето още не бе изсушило дървото — очевидно бяха нови, но си личеше, че вече доста са били използвани. Бързо минах покрай тях, ала не можех да не си спомня, че за малко и самият аз щях да увисна на въжето. Бе ме спасила само незаконната ми кралска кръв и древният закон, който забраняваше обесването на някой от Пророците. Спомних си и очевидното удоволствие на Славен, докато ме биеха.

Зачудих се къде е Сенч. Ако ратниците бяха успели да го заловят, не се съмнявах, че Славен бързо ще сложи край на живота му. Опитах се да не си представям как ще се изправи на ешафода под яркото слънце, висок, слаб и побелял.

Или краят му щеше да е по-бавен?

Разтърсих глава, за да пропъдя тези мисли, и продължих покрай дрипави плашила, чиито парцали се вееха на вятъра като забравено на простора пране. Вътрешният ми глас с черен хумор отбеляза, че дори те са облечени по-добре от мен.

Често трябваше да правя път на каруци и добитък. Търговията между двата града процъфтяваше. Ябълково остана зад мен и известно време вървях покрай добре поддържани ферми с житни ниви и овощни градини. Малко по-нататък подминах провинциални имения, удобни каменни къщи със сенчести дървета и цветни градини. По пасищата забелязах коне за езда и лов. На няколко пъти бях сигурен, че различавам бъкипски животни. Скоро тази гледка отстъпи на огромни поля, засети с лен и коноп. Навлязох в по-скромни имоти и накрая стигнах до предградията на Трейдфорд.

Късният следобед ме свари в сърцето на град с павирани улици, гъмжащи от хора. Смаяно се озъртах. Никога не бях виждал подобно нещо. Тук имаше безброй дюкяни, кръчми, странноприемници и конюшни за всякакви кесии, разположени в равнинна местност, тъкмо обратното на бъкските селища. Стигнах до квартал с градини и фонтани, храмове, театри и училища. Чакълести алеи се виеха между цветя, статуи и дървета. Хората, които се разхождаха по алеите или караха колите си по улиците, носеха премени, подходящи за най-тържествените случаи в Бъкип. Някои бяха облечени във фароуски златистокафяви ливреи, по-разкошни от дрехите, които някога бях притежавал.