Робин Хоб - Тронът

На другата сутрин станах и продължих пътя си. Нощни очи ме беше оставил преди два дни. Само два дни. И все пак ми се струваше, че съм сам от цяла вечност. Как ли измерваше раздялата ни той? Не с дни и нощи. Бе отишъл да провери нещо и когато го провереше, времето му да е далеч от мен щеше да свърши и той щеше да се върне при мен. Но всъщност какво беше отишъл да провери? Какво е да си вълк сред вълци, член на глутница ли? Ами ако го приемеха? Щеше ли да тича с тях ден, седмица, година? За колко време щях да избледнея от ума му и да се превърна в едно от неговите безкрайни „вчера“?

Защо му бе да се връща при мен, ако глутницата го приемеше?

След време си позволих да осъзная, че съм също толкова наранен, колкото и ако някой мой приятел човек ме беше отритнал заради компанията на други. Искаше ми се да завия, да се пресегна със самотата си към Нощни очи. С усилие на волята не го направих. Той не бе домашно кученце, за да му свирна и да дотича при мен. Нощни очи ми беше другар и двамата отдавна пътувахме заедно. Какво право имах да го моля да се откаже от шанса да си намери другарка в истинска глутница от нему подобни, просто за да е до мен? Абсолютно никакво. Абсолютно никакво.

По пладне излязох на пътека, която минаваше успоредно на брега. В късния следобед бях минал покрай няколко малки ферми. Отглеждаха главно пъпеши и зърно. Мрежа от канали отвеждаше речна вода към нивите. Кирпичените къщи бяха на разстояние от брега, навярно за да не бъдат заливани при наводнения. Кучета бяха лаяли по мен, бях заобиколил ята крякащи тлъсти бели гъски, но не бях видял хора достатъчно наблизо, за да ги поздравя. Пътеката се разшири и се превърна в път с коловози.

Слънцето печеше гърба ми и главата ми от ясното синьо небе. Високо над себе си чух острия крясък на ястреб. Вдигнах поглед към него. Птицата отново изкряска, сви криле и се понесе надолу към мен. Наблюдавах я как се приближава и едва в последния момент осъзнах, че наистина съм нейната цел. Вдигнах ръка да заслоня лицето си точно в мига, в който ястребът разпери криле. За птица с неговата големина той кацна съвсем леко върху протегнатата ми ръка. Ноктите му болезнено се впиха в плътта ми.

Първата ми мисъл бе, че е подивяла обучена птица, която ме е видяла и някак е решила да се завърне при човека. Вдигнах великолепното същество пред себе си, за да го разгледам по-добре. На единия му крак висеше мъничък свитък.

— Може ли да го прочета — попитах го аз. Ястребът завъртя глава и впери едното си лъскаво око в мен. Беше Лапавица.

„Стара кръв.“

Не успях да разбера другите му мисли, но и това бе достатъчно.

В Бъкип никога не се бях оправял добре с птиците. Накрая Бърич ме беше помолил да ги оставя на мира, защото присъствието ми винаги ги възбуждаше. Въпреки това внимателно се пресегнах към яркия му като пламък ум. Изглеждаше кротък. Успях да издърпам пергамента. Ястребът запристъпва от крак на крак и още по-силно впи нокти в ръката ми. После ненадейно разпери криле и се издигна във въздуха. Бързо набра височина, изкряска още веднъж и изчезна. Останах сам със стичащи се по ръката струйки кръв от ноктите му и с пищящо от удара на крилото му ухо. Погледнах раните си. После любопитството ме накара да насоча вниманието си към мъничкия свитък. Гълъбите пренасяха писма, не ястребите.

Почеркът беше старомоден, ситен и с много извивки. Ярките слънчеви лъчи ми пречеха да го прочета. Седнах край пътя и заслоних очите си с ръка. Първите думи накараха сърцето ми бясно да се разтупти. „Стара кръв поздравява Стара кръв.“

Останалото бе още по-неразгадаемо. Пергаментът беше оръфан, правописът — странен, изразите — лаконични. Предупреждението бе от Чимшир, макар да подозирах, че го е написал Ролф. Крал Славен вече открито преследвал Старата кръв. Предлагал на заловените пари, за да му помогнат да открие двойката вълк — човек. Предполагали, че търси нас с Нощни очи. Славен заплашвал със смърт онези, които отказвали. Имаше и още нещо — щели да предадат миризмата ми на други от Старата кръв и да ги помолят да ми помагат, когато могат. Краят на свитъка беше прекалено разпокъсан, за да успея да го прочета. Пъхнах го в колана си. Яркият ден изведнъж помръкна. Значи Уил бе казал на Славен, че съм жив. И Славен се страхуваше от мен достатъчно, за да вземе тези мерки. Може би все пак щеше да е добре за известно време двамата с Нощни очи да останем разделени.

По залез-слънце се спуснах по един полегат склон към брега. Напред, където реката завиваше, видях далечни светлинки. Сигурно поредната търговска фактория със сал, превозващ земеделци и скотовъдци на отсрещния бряг. Тръгнах към светлините. Там щях да намеря храна, хора и подслон за през нощта. Можех да разменя някоя и друга приказка с местните. В кесията ми подрънкваха още няколко монети. Вълка го нямаше, за да ми задава въпроси. Не се налагаше да се притеснявам, че кучетата ще надушат миризмата му. Може би щях да науча още колко път има до Трейдфорд и да чуя какво става там. Беше време да започна да обмислям сериозен план как да се справя със Славен.