Робин Хоб - Тронът

Нощни очи извинително ме погледна и ме остави. Видях го да тича към хребета. След миг скочих и го последвах. Той вече доста се бе отдалечил, но когато ме усети, намали ход и се обърна към мен.

„Трябва да отида сам — сериозно ми каза моят вълк. — Почакай ме тук.“ Отново се обърна и продължи пътя си.

Обзе ме паника. „Чакай! Не можеш да отидеш сам. Ние не сме от тяхната глутница, а натрапници. Ще те нападнат. По-добре изобщо не отивай.“

„Трябва!“ — повтори той. Ясно долавях решителността му.

Затичах се след него. „Моля те, Нощни очи!“ Изведнъж се уплаших за него.

Той спря и погледна назад към мен. Очите му срещнаха моите в поглед, прекалено дълъг за вълк. „Разбираш ме. Знаеш, че ме разбираш. Сега е моментът да ми се довериш така, както ти се доверявах аз. Трябва да го направя. И трябва да го направя сам.“

„Ами ако не се върнеш?“ — внезапно отчаян, попитах аз.

„Ти се върна от града. Аз също ще се върна при теб. Продължи да пътуваш край реката. Аз ще те открия. Сега върви.“

Спрях. Той продължи да се отдалечава. „Пази се!“ Пратих молбата си след него, моя вой в нощта. После го изпратих с поглед. Трябваше да призова на помощ цялата си издръжливост, за да не му извикам да се върне, да не ме оставя сам. Задъхано стоях и го гледах как се смалява в далечината. За пръв път изпитах негодуванието и завистта, които той бе изпитвал по време на сеансите ми с Искрен или когато бях с Моли и му нареждах да стои далеч от мислите ми.

Това беше първият му контакт като възрастен с представителите на собствения му вид. Разбирах потребността му да ги потърси и да види какви са, дори да го нападнеха и да го прогонеха. Така трябваше. Но страхът ми ме караше да се затичам след него, да съм до него в случай, че го нападнат, поне да съм наблизо, ако има нужда от мен.

Ала той не ме бе помолил. Не. Не ми беше казал да го последвам.

Върнах се на речния бряг. Спрях там, седнах и го зачаках. Бе ми обещал да се върне. Загледах се в мрака към движещата се вода. Чувствах живота си незначителен. Бавно се обърнах и погледнах срещу течението. Цялото ми желание за лов ме бе напуснало заедно с Нощни очи.

Дълго седях и чаках. Накрая станах и продължих в нощта, без да обръщам внимание нито на себе си, нито на района, през който минавах. Безшумно вървях по песъчливия бряг, придружаван от плискането на водата.

Нощта напредваше. Луната бавно се плъзгаше по нощното небе. Извадих сушено месо от вързопа и в движението задъвках. Веднъж спрях, за да пия от мътната вода. Когато хоризонтът започна да изсветлява, потърсих място за сън. Намерих ниско възвишение на брега и се свих в жилавата трева. Щях да съм невидим, освен ако някой не се препънеше в мен.

Чувствах се съвсем сам.

Не спах добре. Част от мен седеше и наблюдаваше другите вълци, все още от разстояние. Те ме усещаха, както и аз тях. Не бях се приближил, за да не ги насилвам да вземат решение за мен. Бях ги наблюдавал как убиват сърна, от онези, които виждах за пръв път. Струваше ми се дребна, за да се нахранят всички. Бях гладен, но не чак толкова, че да се налага да ловувам. Любопитството ми към тази глутница бе по-неотложен глад. Седях и ги наблюдавах, докато лягаха да спят.

Сънищата ми се откъснаха от Нощни очи. Отново несвързано си помислих, че сънувам, но бях безсилен да се събудя. Нещо ме зовеше, привличаше ме с ужасна настойчивост. Реагирах на този зов, без желание, ала неспособен да откажа. Открих друг ден, отвратително познатия дим и писъците, които заедно се издигаха в синьото небе край океана. Друг град в Беърнс се сражаваше с пиратите. Пак бях повикан като свидетел. Тази нощ, както и почти всяка следваща, насила се връщах при войната с алените кораби.

Тази битка и всяка една от следващите бяха изсечени някъде в сърцето ми. Безпощадно подробно. Преживявах ги — с мирис, звук и докосване. Нещо в мен слушаше, и всеки път щом заспивах, безмилостно ме завличаше там, където народът на Шестте херцогства се биеше и умираше за домовете си. Трябваше да преживея падането на Беърнс повече от всеки жител на херцогството. Защото от ден на ден, винаги щом се опитах да заспя, по всяко време можеха да ме призоват за свидетел. Не виждах логиката. Може би Умението спеше в много от поданиците на Шестте херцогства и когато се изправяха пред смъртта и болката, те зовяха двама ни с Искрен с гласове, които не знаеха, че притежават. Неведнъж усещах, че моят крал също обикаля из впримчените в кошмарите градове, макар че никога повече не го видях толкова ясно, колкото първия път. По-късно щях да си спомня, че веднъж бях съпреживял един сън на крал Умен, в който по същия начин го бяха призовали да свидетелства на падането на Наносния залив. Оттогава съм се питал колко често са го измъчвали сцени от опустошаването на градове, които той не бе можел да защити.