Робин Хоб - Тронът

Той не можеше да брои. Но аз не можех да чета миризмата на елена във въздуха и да определя пола му. Ако той не бе в състояние да мисли за бъдещето, аз пък не бях способен на неговата дива концентрация. Помежду ни имаше разлики — нито един от двама ни не твърдеше, че превъзхожда другия. Никой не командваше, нито очакваше безпрекословно покорство. Ръцете ми бяха полезни неща за вадене на бодли от таралеж, кърлежи и тръни и за чесане на особено сърбящи го и недостъпни места на гърба му. Моят ръст ми осигуряваше известно преимущество при откриването на дивеча и оглеждането на терена. Затова дори когато ме съжаляваше за „кравешките ми зъби“, слабото ми нощно зрение и носа ми, който наричаше „безполезно парче месо между очите“, той не ме подценяваше. И двамата знаехме, че ядем месо благодарение главно на неговото ловно майсторство. И все пак той никога не негодуваше, че делим всичко по равно. Такова нещо няма да откриете при хората.

„Седни, куче!“ — веднъж се пошегувах аз. Внимателно дерях един таралеж, който бях убил с тоягата си, след като Нощни очи беше настоял да го хванем. Заради нетърпението му да налапа месото щяхме и двамата да се набодем на бодлите. Той седна с нетърпеливо потръпващи хълбоци.

„Защо хората говорят така?“ — попита ме Нощни очи, докато бавно смъквах бодливата кожа на животното.

— Как?

„Заповеднически. Какво дава на човек право да заповядва на кучето, ако не са от една глутница?“

— Някои са от една глутница или поне почти. — Опънах кожата, като я държах за гънката на корема, където, нямаше бодли. Разнесе се звук като от разпорване и тя започна да се отделя от месото. — Някои хора смятат, че имат такова право.

„Защо?“ — упорстваше Нощни очи.

С изненада установих, че никога не съм мислил за това.

— Някои хора смятат, че са по-добри от животните — бавно отвърнах аз. — Че имат право да ги използват и да им заповядват както намерят за добре.

„Ти така ли смяташ?“

Не му отговорих веднага. Прокарах ножа си по линията между кожата и мазнината, като постоянно продължавах да опъвам кожата и я издърпвах през рамото на таралежа. Бях яздил кон, нали? Дали го покорявах на волята си, защото бях по-добър от коня? Бях използвал кучета и соколи за лов. Имах ли право да им заповядвам? А сега седях тук и дерях таралежа, за да го изядем. Бавно заговорих.

— Нима сме по-добри от този таралеж, че да го изядем? Или просто днес сме го надвили?

Вирнал муцуна, Нощни очи наблюдаваше как ножът и ръцете ми оголват месото за него. „Мисля, че винаги съм по-умен от таралежите. Но не по-добър. Навярно ги убиваме и ядем, защото можем. Също както… — той спокойно разпери предните си лапи пред себе си, — също както аз разполагам с един опитен човек, който да ми дере тия бодливи същества, за да мога повече да се наслаждавам, докато ги ям.“ — Вълкът изплези език. И двамата знаехме, че това е само част от отговора на загадката. Продължих да дера таралежа и накрая отделих цялата му кожа.

— Би трябвало да запаля огън и да стопя мазнината, преди да изям своя дял — замислено казах аз. — Иначе ще се разболея.

„Просто ми дай моето месо и прави каквото искаш със своето“ — великодушно отвърна Нощни очи. Задните крака ми бяха повече от достатъчни. Оставих ги върху кожата, докато Нощни очи замъкна своя дял настрани. Запалих слаб огън.

— Не смятам, че съм по-добър от теб — тихо казах аз. — Всъщност не смятам, че съм по-добър от никое животно. Макар че, както казваш ти, съм по-умен от някои.

„Може би от таралежите — снизходително заяви той. — Но от вълците? Едва ли.“

Постепенно опознахме всички нюанси в поведението на другия. Понякога бяхме блестящи в ловуването, изпитвахме истинско удоволствие от дебненето и убиването, движехме се решително и опасно в света. Друг път се боричкахме като кутрета, блъскахме се от пътеката в храсталаците, хапехме се и подплашвахме дивеча още преди да сме го видели. Или лежахме и дремехме в късните следобедни часове преди да станем за лов и после да продължим пътя си. Топлото слънце напичаше коремите или гърбовете ни, насекомите упойващо жужаха — като самия сън. След това големият вълк започваше да се търкаля по гръб като пале, молеше ме да го погаля по корема и да прегледам ушите му за кърлежи и бълхи или просто хубавичко да го начеша по гърлото и шията. В студените мъгливи утрини се свивахме един до друг, за да намерим топлина, преди да заспим. Понякога се будех от грубо сръгване със студен нос. Когато се опитвах да седна, откривах, че нарочно ме е настъпил по косата и приковава главата ми към земята. Друг път се будех сам и виждах, че Нощни очи е клекнал на разстояние, вперил очи в далечината. Спомням си, че веднъж видях силуета му, очертан на фона на залеза. Лекият вечерен ветрец рошеше козината му. Ушите му бяха наострени. Тогава усетих в него самота, която с нищо не можех да облекча. Това ме накара да осъзная собственото си нищожество. Оставих го на мира, дори не се пресегнах с Осезанието. В известен смисъл за него аз не бях по-добър от вълк.