Робин Хоб - Тронът

Нощни очи проявяваше нетърпение, докато преглеждах раната му. Тя започваше да се затваря. Когато разтворих козината от краищата й, той рязко обърна глава и хвана китката ми със зъби. Не грубо, но твърдо.

„Остави я на мира. Ще зарасне.“

„Замърсила се е.“

Вълкът я подуши и замислено я облиза.

„Не чак толкова много.“

„Дай да я погледна.“

„Ти винаги бъркаш в раните.“

„Тогава стой неподвижно и ме остави да бръкна.“

Той отстъпи, но не се примири. В раната имаше парченца трева и трябваше да ги извадя. Нощни очи още няколко пъти ме захапа за китката. Накрая ми изръмжа по начин, който ми даде да разбера, че повече не може да търпи. Не останах доволен. Едва ми позволи да го намажа с мехлема на Бърич.

„Прекалено много се тревожиш за тези неща“ — сърдито ми каза вълкът.

„Мъчно ми е, че пострада заради мен. Не е честно. Вълците не бива да водят такъв живот. Не би трябвало да си сам и да скиташ от място на място. Би трябвало да си с глутница, да ловуваш в своята територия и някой ден да си намериш другарка.“

„Някой ден си е някой ден. Може и да стане така, а може и да не стане. Само на хората е присъщо да мислят за нещо несъществуващо. Не можеш да изядеш месото, преди да си го убил. Освен това не съм сам. Заедно сме.“

„Прав си. Заедно сме.“ Легнах до Нощни очи.

Помислих си за Моли. После решително я пропъдих от ума си и се опитах да заспя. Безполезно. Въртях се, докато Нощни очи не изръмжа. После стана, отдалечи се от мен и пак легна. Надигнах се и седнах, загледан в гористата долина. Знаех, че е глупаво. Но отказвах да призная, че е и безразсъдно. Поех си дъх, затворих очи и се пресегнах за Моли.

Бях се ужасявал, че може да я открия в прегръдките на друг мъж. Бях се страхувал, че ще я чуя да говори за мен с омраза. Всъщност изобщо не успях да я намеря. Многократно насочвах мислите си, събирах цялата си сила и се пресягах. Накрая бях възнаграден с образа на Бърич, който покриваше със слама покрива на една колиба. Беше гол до кръста и лятното слънце му бе придало цвят на полирано дърво. Пот се стичаше по гърба му. Той погледна надолу към някого и на лицето му се изписа раздразнение.

— Знам, милейди. Можете да го направите сама, много ви благодаря. Също така знам, че си имам достатъчно тревоги и без да се боя, че и двете ще паднете.

Задъхах се от усилие и отново осъзнах тялото си. Отблъснах се и се пресегнах за Бърич. Поне щях да му съобщя, че съм жив. Успях да го открия, но го видях през мъгла.

— Бърич — извиках аз. — Бърич, аз съм Фиц! — Ала умът му беше затворен и заключен за мен. Дори не успях да зърна мислите му. Изругах капризните си способности и пак се пресегнах във вихрещите се облаци.

Пред мен застана Искрен със скръстени на гърдите ръце и поклати глава. Гласът му не бе по-висок от шепота на вятъра и той стоеше толкова неподвижно, че едва го виждах. И все пак усетих, че използва огромна сила, за да се пресегне към мен.

— Не го прави, момко — тихо ме предупреди той. — Само ще пострадаш. — Изведнъж се озовах на друго място. Искрен облягаше гръб на грамадна плоча от черен камък и лицето му беше покрито с бръчки от изтощение. Той заразтрива слепоочията си. — И аз не би трябвало да го правя. Но понякога толкова копнея за… Уф, добре. Не ми обръщай внимание. Знай обаче следното. По-добре е да не научаваш някои неща, а в момента рискът от използването на Умението е прекалено голям. Щом аз мога да те усетя и открия, може и друг. Той ще те нападне по всеки възможен начин. Не привличай вниманието му към тях. Той няма да се посвени да ги използва срещу теб. Откажи се от тях, за да ги защитиш. — Внезапно ми се стори малко по-силен. Искрен горчиво се усмихна. — Знам какво означава да го направиш, да се откажеш от тях, за да ги защитиш. Така постъпи и баща ти. Ти притежаваш силата да го направиш. Откажи се от всичко, момко. Просто ела при мен. Ако все още го желаеш. Ела при мен и аз ще ти покажа какво може да се направи.

Събудих се по пладне. Болеше ме глава от жаркото слънце и малко ми се гадеше. Запалих огън с намерението да си сваря самодивско биле. Насилих се да пестя запасите си и сложих във водата съвсем малко парченце кора и останалата коприва. Не бях очаквал толкова често да ми трябва. Подозирах, че не е зле да я запазя — можеше да ми е от полза, когато се изправех срещу котерията на Славен. Виж, това беше оптимистична мисъл. Нощни очи ме погледна, после отново задряма. Седях, отпивах от чая и зяпах околността. Странният сън ме караше да изпитвам носталгия за място и време, когато хората ме бяха обичали. Всичко това бе останало в миналото. Е, не съвсем. Седнах до Нощни очи и поставих ръка на гърба му. Той потръпна. „Заспивай“ — навъсено ми рече вълкът.