Робин Хоб - Тронът

Няма данни за отношението на лорд Ясен към поведението на лейди Търпение. Тя никога официално не обявявала експедициите си. Това били просто разходки, стражниците доброволно я придружавали и по свое желание помагали в селата. Някои, които спечелили доверието й, започнали да изпълняват нейни „поръчения“, например като вестоносци до Рипон, Беърнс и дори Шоукс, откъдето носели информация за крайбрежните градове. Нейните пратеници често носели клонки бръшлян, целогодишно отглеждан от Търпение в покоите й, като символ, който представяли на получателите на писмата й. За така наречените „бръшлянови вестоносци“ са написани няколко балади, които разказват за храбростта и находчивостта им и ни напомнят, че бръшлянът преодолява дори най-здравите стени. Може би най-известен е подвигът на Теменужка, най-младата куриерка. На единадесетгодишна възраст тя стигнала чак до Ледените беърнски пещери, където се криела херцогинята на Беърнс, за да й занесе информация къде ще пристигне лодка с провизии. Известно време Теменужка пътувала скрита сред чували жито във фургон на пиратите. Тя избягала от самото сърце на пиратския лагер и продължила пътуването си, ала едва след като запалила шатрата на главатаря им, за да отмъсти за претопените си родители. Теменужка умряла, преди да навърши тринадесетгодишна възраст, но идните поколения ще запомнят делата й.

Други помагали на Търпение да продава накитите и наследствените си земи за пари, които тя после използвала „както й се харесва“. Купувала жито и овце от вътрешността на страната и нейните „доброволци“ ги превозвали и разпределяли. Малки кораби с провизии носели надежда на измъчените защитници. Плащала скромни суми на каменоделци и дърводелци, които помагали за възстановяването на опустошените села. И давала плата, не голяма, но придружена с искрената й благодарност, на онези стражници, които се съгласявали да й помагат.

Навлизането на бръшляновата емблема в масова употреба сред бъкипската стража било само официално признаване на свършен факт. Тези мъже и жени били стражници на лейди Търпение и получавали платата си от нея, когато изобщо им плащали. По-важно за тях обаче било, че тя ги ценяла и използвала, лекувала ги, когато ги ранявали, и упорито ги защитавала с острия си език от всеки, който се отнасял към тях с презрение. Така положила основите на своето влияние и сила. „Кулата рядко рухва от основите“ — обичала да казва лейди Търпение и твърдяла, че знаела тази поговорка от принц Рицарин.

Бяхме се наспали добре и коремите ни бяха пълни. Тъй като нямаше нужда да ловуваме, вървяхме през цялата нощ. Избягвахме пътя и бяхме много по-предпазливи, отколкото преди, но не срещнахме повече претопени. Голямата бяла луна посребряваше пътеката пред нас. Движехме се като едно същество, почти без да разсъждаваме, освен, за да отбелязваме миризмите, които усещахме и звуците, които чувахме. Ледената решителност, която ме беше обзела, зарази и Нощни очи. Не бих му внушил намеренията си безразсъдно, но можехме да мислим за това, без да се съсредоточаваме върху него. Отивахме на съвсем различен лов, предизвикан от съвсем различен глад.

В това имаше стройна войнишка логика, стратегия, която Искрен щеше да одобри. Уил знаеше, че съм жив. Аз не знаех дали ще разкрие това на другите от котерията или дори на Славен. Подозирах, че копнее да изсмуче моята сила на Умението, както Джъстин и Ведра бяха пресушили силата на крал Умен. Такава кражба навярно носеше някакъв отвратителен екстаз и Уил щеше да иска да му се наслади сам. Освен това бях почти сигурен, че ще ме търси, решен да ме открие, където и да се скрия. Той знаеше, че ме изпълва с ужас. Нямаше да очаква да отида право при него, готов да го убия заедно с котерията му и Славен. Бързият ми поход към Трейдфорд може би беше най-добрият начин да остана неоткрит.

Изгревът ни завари в непозната гора, рядка и широколистна. Решихме да прекараме деня в брезова горичка на нисък хълм, който гледаше към открито пасище. За пръв път след битката си съблякох ризата и разгледах на дневна светлина рамото си, където ме бе ударила тоягата. Мястото беше синкавочерно и ме болеше, когато се опитвах да повдигна ръката си над главата. Но само толкова. Дреболия. Преди три години щях да го помисля за тежко нараняване. Щях да го измия със студена вода и да го наложа с билки, за да мине по-бързо. Сега, макар че цялото ми рамо бе мораво и ме болеше при движение, аз го оставих да се излекува само като обикновено натъртване. Кисело се усмихнах и отново си облякох ризата.