Робин Хоб - Тронът

Щом заобиколихме Турлейк и съседните градове, отново завихме на север, за да излезем на река Вин. Тя се различаваше от река Бък също толкова, колкото крава от жребец. Сива и спокойна, реката течеше в широкото си чакълесто корито между равнинни поля. Откъм нашата страна имаше пътека, която вървеше повече или по-малко успоредно на реката, но нямаше много хора. Винаги чувахме приближаващите се стада и лесно ги избягвахме. Вин не бе плавателна като Бък, тъй като беше по-плитка и имаше местещи се пясъчни плитчини, но все пак имаше някаква речна търговия. Откъм страната на Тилт минаваше оживен път, край който се нижеха многобройни села и градчета. Виждахме гемии, в някои участъци теглени срещу течението от мулета. Селищата от нашата страна на реката се ограничаваха до търговски фактории за номадските скотовъдци. В тях имаше хан, няколко дюкяна и къщи, ала нищо повече.

Номадските скотовъдци, които през топлите месеци живееха в шатри, сега пасяха стадата си в централните равнини и бавно се придвижваха от извор на извор през тучните пасища. Селските улици и кирпичените стени на къщите бяха обрасли с трева. Тези изоставени места излъчваха покой и все пак пустотата им ми напомни за опустошенията на пиратите. Не посмяхме да се приближим до нито едно от тях.

И двамата станахме по-стройни и силни. Обувките ми се изтъркаха и трябваше да ги закърпя със сурова кожа. Панталонът ми се оръфа и се наложи да го подгъна до прасците. Омръзна ми толкова често да пера ризата си. Предницата и ръкавите бяха на петна от кръвта на претопените и плячката ни. Цялата бе на кръпки като просяшка риза и неравномерният цвят правеше вида й още по-мизерен. Един ден я прибрах във вързопа си и продължих гол до кръста. Дните бяха достатъчно топли, за да не ми липсва, а в по-хладните нощи тичахме и тялото ми се топлеше само. Слънцето ме направи почти също толкова тъмен, колкото моя вълк. Физически се чувствах добре. Не бях толкова як, колкото когато наблягах върху греблото и се сражавах, нито толкова мускулест. Но се чувствах здрав, гъвкав и строен. Можех цяла нощ да тичам до вълка, без да се уморя. Бях бързо и незабележимо животно и безспирно доказвах сам на себе си способността си да оцелявам. Възвърнах си много от увереността, която беше унищожил Славен. Не че тялото ми бе простило и забравило всичко, което му беше причинил той, ала бях свикнал с болежките и белезите. Почти бях оставил тъмницата зад гърба си. Не позволявах на тъмната ми цел да засенчи онези златни дни. Двамата с Нощни очи тичахме, ловувахме, спяхме и отново тичахме. Всичко бе толкова просто и хубаво, че забравих да го ценя. Докато не го изгубих.

Една вечер се бяхме спуснали при реката с намерението да утолим жаждата си, преди да подновим нощното си пътуване. Но когато се приближихме, Нощни очи внезапно замръзна, просна се по корем на земята и наостри уши. Последвах примера му и тогава дори моят безполезен нос долови непозната миризма. „Какво и къде?“ — попитах го аз.

Видях ги преди той да успее да ми отговори. Дребни сърни, изискано пристъпващи към водата. Не бяха много по-високи от Нощни очи и рогата им бяха спираловидни като на коза, лъскави и черни на светлината на пълната луна. Знаех за такива животни само от един стар бестиарий на Сенч, само че не си спомнях как се казваха.

„Храна?“ — лаконично предложи Нощни очи и аз веднага се съгласих. Пътеката, по която вървяха, щеше да ги изведе на един скок от нас. Двамата заехме позиции и зачакахме. Сърните се приближиха. Бяха десетина, бързаха и тъй като бяха усетили мириса на студена вода, бяха станали непредпазливи. Оставихме първата да ни подмине и се приготвихме да се хвърлим в средата на стадото, където нямаше да имат място да избягат. Но точно когато Нощни очи се канеше да скочи, в нощта се изви протяжен вой.

Той седна и неволно отговори на призива. Сърните се пръснаха сред взрив от копита и рога. Храната ни внезапно се превърна в далечен тропот. Стъписано ги проследих с поглед, но Нощни очи като че ли изобщо не ги забелязваше.

От отворената му муцуна излизаше нещо средно между вой и стон. Челюстите му трепереха, сякаш се опитваше да си спомни как се говори. Разтърсването, което усетих от него при далечния вълчи вой, накара сърцето ми да се свие. Нямаше да изпитам по-силен шок, ако собствената ми майка неочаквано ме бе повикала от нощта. От ниското възвишение на север от нас отговориха други вълци. Първият се присъедини към тях. Нощни очи въртеше глава насам-натам и от гърлото му се изтръгваше ръмжене. Изведнъж вдигна муцуна и пак зави. Последва тишина, след което глутницата на хълма отново надигна глас — не ловен вик, а просто представяне.