Робин Хоб - Тронът

Част от мен знаеше, че спя край река Вин, далеч от бушуващата битка, скрит във високата речна трева. Това не беше важно. Важна бе внезапната реалност на сраженията, които Шестте херцогства водеха с пиратите. Това безименно селце в Беърнс навярно не беше от голямо стратегическо значение, но падаше пред очите ми — поредната тухла, рухнала от стената. Щом пиратите завладееха беърнското крайбрежие, Шестте херцогства никога нямаше да се освободят от тях. А те превземаха брега, град по град, селце по селце, докато мнимият крал се криеше в Трейдфорд. Когато бях наблягал върху греблото на „Руриск“, действителността на нашата борба срещу алените кораби все още беше била предстояща. Изолиран от войната през последните няколко месеца, аз си бях позволил да забравя народа, който ежедневно живееше с нея. Бях също толкова безчувствен, колкото Славен.

Събудих се, когато вечерта започваше да отмъква багрите от реката и равнината. Не се чувствах отпочинал и все пак с облекчение отпратих съня. Седнах и се огледах. Нощни очи не се беше върнал. Бързо го потърсих. „Братко“ — отговори ми той, ала усетих, че натрапването ми го дразни. Наблюдаваше две боричкащи се кутрета. Уморено отдръпнах ума си от него. Контрастът между нашите два живота изведнъж стана невъобразимо голям. Пиратите с алените кораби, претопяванията и коварствата на Славен, дори планът ми да го убия изведнъж станаха отвратително човешки неща, в които бях въвлякъл вълка. Какво право имах да оформям живота му с такава грозота? Той се намираше там, където му беше мястото.

Колкото и да не ми харесваше, задачата, която си бях поставил, бе само моя.

Опитах се да го оставя на мира. И все пак искрата на упорството не гаснеше. Той ми беше обещал да се върне. Реших, че трябва да го направи доброволно. Нямаше да го викам. Станах и продължих пътя си. Казах си, че ако реши да се върне при мен, Нощни очи лесно ще ме настигне. Вълчият бяг бързо поглъща левгите. А и сега аз пътувах по-бавно. Много ми липсваше зрението му. Стигнах до място, където речният бряг се снижаваше и се превръщаше в мочурище. Отначало не можах да реша дали да пресека направо, или да се опитам да го заобиколя. Знаех, че може да покрива огромна площ. Накрая предпочетох да остана колкото може по-близо до реката. Прекарах отвратителна нощ в газене из папур и тръстика и препъване в преплетени корени, заобиколен от рой досадни мушици.

Кой идиот би се опитал по тъмно да пресече непознато блато? Над мен бяха само звездите, наоколо — еднообразни стени от тръстика. Надясно зървах широката тъмна река. Продължавах да се движа срещу течението. Утрото ме завари все още в тресавището. Панталонът и обувките ми бяха покрити с мънички растения с дълги плаващи корени, гърдите ми бяха подути от ухапванията на насекомите. Хапнах сушено месо в движение. Нямаше къде да отдъхна, затова продължих. Решен да извлека някаква полза от преминаването си през това блато, събрах малко корени от папур. Минаваше пладне, когато отново стъпих на твърда земя. Насилих се да повървя още час, за да се отдалеча от мушиците и комарите. После измих зеленикавата тиня от тялото и дрехите си и легнах да поспя.

Нощни очи неподвижно стоеше и чакаше приближаващата се мършава женска. Той се отпусна по корем, претърколи се по хълбок, после се сви по гръб и оголи гърлото си. Тя пристъпи още по-близо. После изведнъж спря, седна и се загледа в него. Нощни очи тихо зави. Тя прилепи уши към черепа си, оголи зъби, обърна се и побягна. След малко моят вълк се изправи и отиде да лови полски мишки. Изглеждаше доволен.

Присъствието му отново се отдалечи от мен и бях призован в Беърнс. Гореше друго село.

Събудих се обезсърчен. Вместо да продължа, запалих малък огън от дърва, изхвърлени от реката. Кипнах вода в котлето и нарязах сушеното месо на парчета. Задуших го с корените, сложих малко от скъпоценните си запаси сол, както и диви треви. За съжаление тинестият вкус на речна вода бе прекалено силен. После извадих зимния си плащ, увих се в него, за да се защитя от нощните насекоми, и отново се унесох в сън.

Нощни очи и водачът на глутницата стояха и се гледаха. Бяха на достатъчно разстояние един от друг, за да не се предизвикват, ала опашката на Нощни очи висеше надолу. Водачът на глутницата беше по-мършав от моя вълк и имаше черна козина. Не толкова охранен, той носеше белезите на безброй битки и ловувания. Държеше се самоуверено. Нощни очи не помръдваше. След малко другият направи няколко крачки, вдигна лапа и се изпика. Потътри предните си крака в тревата, после се отдалечи, без да поглежда назад, клекна и остана неподвижен.