Робин Хоб - Тронът

— Ела — каза Ролф и ми даде знак да го последвам. Хвърли поглед през рамо и прибави: — Имаме храна. И вълкът е добре дошъл.

След секунда-две закрачих след тях.

„Разумно ли е?“ Усещах, че Нощни очи не е далеч и колкото може по-бързо се приближава между дърветата.

„Трябва да разбера какво са те. Като нас ли са? Никога не съм разговарял с такива като нас.“

Презрително изсумтяване. „Отгледал те е Сърцето на глутницата. Той повече прилича на нас. Не съм сигурен, че искам да се приближа до мечка, както и до човек, който мисли заедно с мечка.“

„Искам да науча повече — настоях аз. — Как ме е усетила, как се е пресегнала към мен.“ Въпреки любопитството си, стоях на разстояние от странната двойка. Мъжът и мечката се тътреха пред мен — вървяха между върбите край реката, като избягваха пътя. Озовахме се на място, където гъстата гора стигаше до отсрещната му страна, и те бързо го пресякоха. Последвах ги. Скоро излязохме на животинска пътека. Усетих Нощни очи преди да се появи до мен. Тежко дишаше от бързане. Сърцето ми се сви, когато го видях да куца на три крака. Прекалено често му бяха нанасяли рани заради мен. Какво право имах да го искам от него?

„Не е чак толкова зле.“

Не обичаше да върви зад мен, но пътеката беше прекалено тясна за двама ни. Навеждах се под надвисналите клони и внимателно наблюдавах водачите ни. Нито един от двама ни не приемаше спокойно мечката. Можеше да ни осакати или убие само с едно замахване на лапа. Потокът на миризмата й караше козината на Нощни очи и собствената ми кожа да настръхват.

Скоро стигнахме до малка колиба, сгушена в склона на хълма. Беше построена от камъни и трупи, цепнатините бяха запушени с мъх и пръст. Гредите на покрива бяха покрити с торф, по който растеше трева и дори ниски храсти. Вратата беше необикновено широка и зееше. Човекът и мечката влязоха. След кратко колебание се осмелих да надникна вътре. Нощни очи остана зад мен с настръхнала козина и наострени уши.

Черния Ролф се върна на прага и ме погледна.

— Влезте и бъдете добре дошли. — Когато видя, че се колебая, прибави: — Стара кръв не напада Стара кръв.

Бавно влязох вътре. В средата на стаята имаше ниска маса с пейки от двете страни и огнище в ъгъла между два големи удобни стола. Друга врата водеше към по-малка спалня. В колибата миришеше на меча бърлога — на мухъл и пръст. В единия ъгъл бяха пръснати кокали, а по стените имаше следи от нокти.

Една жена тъкмо оставяше метлата си, след като бе измела пръстения под. Носеше кафяви дрехи и късата й кестенява коса беше прилепнала към главата й като калпаче на жълъд. Тя бързо завъртя глава към мен и ме погледна с немигащи черни очи. Ролф ме посочи.

— Това са гостите, за които ти разказвах, Чимшир.

— Благодаря за гостоприемството — отвърнах аз.

Жената почти се сепна.

— Стара кръв винаги се радва да посрещне Стара кръв — увери ме тя.

Погледнах назад и срещнах лъскавите черни очи на Ролф.

— Никога не съм чувал за тази „Стара кръв“ — казах аз.

— Но знаеш какво е това. — Той ми се усмихна. С меча усмивка. Целият приличаше на мечок: тромавата походка, бавното поклащане на глава, особеният поглед, сякаш муцуна разделяше очите му. Жена му кимна, вдигна глава и размени поглед с някого. Проследих погледа й и видях малък ястреб, кацнал на една от гредите на тавана. Очите му се впиха в мен. Целите греди бяха в белите му курешки.

— Имаш предвид Осезанието, нали — попитах аз.

— Не. Така го наричат онези, които не разбират. Това е презрителното му име. Ние, които сме от Старата кръв, не го използваме. — Той се обърна към бюфета до яката стена и започна да вади храна. Дълги дебели резени пушена сьомга. Самун хляб, омесен с много орехи и плодове. Мечката се изправи на задни крака, сетне отново се отпусна на четири и задуши с нос. После завъртя глава настрани, за да захапе парче риба, което изглеждаше смешно малко между зъбите й. Занесе го в ъгъла, обърна се с гръб към нас и го заръфа. Жената тихо беше седнала на един стол, от който можеше да наблюдава цялата стая. Когато я погледнах, тя се усмихна и подканящо посочи към масата. После отново остана неподвижна.

При вида на храната ми потекоха слюнки. Отдавна не бях ял до насита, а през последните два дни не бях слагал почти нищо в уста. Тихият вой навън ми напомни, че Нощни очи е в същото състояние.

— Няма сирене, нито масло — тържествено ме предупреди Черния Ролф. — Градската стража ми взе всички монети, които имах, преди да успея да купя масло и сирене. Но имаме предостатъчно риба и хляб, а също и мед за хляба. Вземи си каквото искаш.