Робин Хоб - Тронът

Целият облян в пот, седнах на одеялото и вдигнах всички стени, с които си спомнях, че мога да се оградя.

— Коб? — Уплашено ме попита Джош и видях, че музикантът сънено се надига. Мила, която стоеше на пост, ме гледаше от своето одеяло. Сподавих риданието си.

— Кошмар — едва успях да изхриптя. — Просто кошмар. — С олюляване се изправих. С ужас осъзнах, че съм останал без сили. Светът около мен се въртеше. Едва пазех равновесие. Страхът от собствената ми слабост ме накара да се размърдам. Взех котлето си и се запътих към реката. Чай от самодивско биле. Надявах се да е достатъчно силен. Отдалеч заобиколих камъните, покриващи труповете на претопените. Преди да стигна до речния бряг Нощни очи се озова до мен, куцукайки на три крака. Пуснах котлето и приклекнах до него. Прегърнах го, като внимавах за раната на рамото му, и зарових лице в козината му.

„Бях страшно уплашен. Едва не умрях.“

„Сега разбирам защо трябва да ги убием всички — спокойно отвърна той. — В противен случай те никога няма да ни оставят на мира. Трябва да ги спипаме в собственото им леговище и да ги избием до крак.“

Това бе единствената утеха, която можеше да ми предложи.

Следобед на другия ден се сбогувах с музикантите пред вратата на един хан в бедното градче Сврачиврат. По-точно се сбогувах с Джош. Мила влезе в хана, без да ми обърне внимание. Благозвучие ме погледна, ала изражението й беше толкова озадачено, че не ми говореше нищо. Сетне последва братовчедка си. С Джош останахме на улицата. Бяхме вървели заедно и ръката му продължаваше да е на рамото ми.

— На прага има ниско стъпало — тихо го предупредих аз.

Той кимна в знак на благодарност.

— Е, няма да ти е излишна малко топла храна — отбеляза старецът и посочи с брадичка към вратата.

Поклатих глава, после казах:

— Благодаря, но няма да вляза с вас. Продължавам пътя си.

— Веднага ли? Хайде, Коб, поне изпий чаша бира и хапни нещо. Знам, че понякога Мила е… непоносима. Но не си мисли, че говори от името на всички ни.

— Не е заради това. Просто трябва да свърша нещо. Нещо, което от много отдавна отлагам. Вчера разбрах, че докато не го направя, няма да намеря покой.

Джош тежко въздъхна.

— Вчера беше грозен ден. Случилото се не бива да стои в основата на никакви важни решения. — Той завъртя глава към мен. — Каквото и да те мъчи, Коб, мисля, че времето ще те излекува. Нали знаеш, времето е цяр за повечето неща.

— За някои неща — разсеяно промълвих аз. — Други не се променят, докато сам не ги… поправиш. По един или друг начин.

— Добре. — Той ми протегна ръка. Стиснах я. — Тогава ти желая късмет. Сега поне десницата на воина има меч, който да върти. И това е нещо.