Робин Хоб - Тронът

— Той избяга, татко. Справи се със своя противник, обърна се и избяга. Ако ни беше помогнал, това нямаше да се случи. Онзи нямаше да счупи ръката на Благозвучие, нито да разбие арфата ти. Той избяга!

— Но се върна. Предлагам да не мислим какво е щяло да се случи, ако не беше. Може малко да сме пострадали, но въпреки това трябва да му благодариш, че си останала жива.

— За нищо няма да му благодаря — горчиво отвърна тя. — Само още мъничко смелост и той щеше да спаси прехраната ни. Какво ни остава сега? Арфист без арфа, флейтистка, която не може да повдигне ръка, за да държи инструмента си.

— Изправих се и се отдалечих от тях. Внезапно се почувствах прекалено уморен, за да я доизслушам, и прекалено обезсърчен, за да й обяснявам поведението си. Вместо това изтеглих двата трупа от пътя и ги оставих на моравата край реката. Под гаснещата светлина отново навлязох в гората и потърсих Нощни очи. Той вече сам се беше погрижил за раните си по-добре, отколкото можех да го сторя аз. Прокарах пръсти през козината му и я почистих от тръните и къпиновите клонки. За кратко приседнах до него. Вълкът легна и отпусна глава на коляното ми. Почесах го зад ушите. Нямахме нужда от други обяснения. После станах, намерих третия труп, хванах го за раменете и го замъкнах при другите два. Без никакви угризения претърсих джобовете и кесиите им. Първите двама имаха шепа дребни монети, но в кесията на онзи с меча открих дванадесет сребърника. Взех кесията и изсипах останалите пари в нея. Откопчах изтъркания му колан с ножницата и вдигнах меча от пътя. Докато окончателно се стъмни, затрупах телата с речни камъни. Когато свърших, слязох на брега, измих си ръцете и наплисках лицето си. Съблякох си ризата и я изпрах, после пак я навлякох. Отначало студената влага подейства като мехлем на натъртванията ми, но скоро мускулите ми започнаха да се вцепеняват.

Върнах се при огъня, който осветяваше лицата на музикантите. Приближих се, потърсих ръката на Джош и пуснах кесията в нея.

— Може би това ще ви помогне, докато си намериш нова арфа — казах аз.

— Пари от мъртъвци, за да облекчиш съвестта си, а — презрително попита Мила.

Гневът ми най-после бликна на повърхността.

— Представяй си, че са останали живи, защото според бъкския закон най-малкото щяха да ти платят обезщетение — предложих й аз. — И ако това не те задоволява, хвърли монетите в реката, хич не ме интересува. — Престанах да й обръщам внимание и въпреки болежките си се заех с колана на претопения. Нощни очи бе имал право — той се беше оказал много по-едър от мен. Опънах кожата върху парче дърво и пробих нова дупка с ножа си. После се изправих и закопчах колана на кръста си. Отново усетих успокоителната тежест на меча на хълбока ми. Изтеглих оръжието и го разгледах на светлината на огъня. Не бе нещо изключително, най-обикновен здрав меч.

— Откъде го взе — попита Благозвучие. Гласът й леко трепереше.

— От третия мъж в гората — отвърнах аз и прибрах острието в ножницата.

— Какво е това — попита Джош Арфиста.

— Меч — каза Благозвучие.

Слепецът насочи мътните си очи към мен.

— Значи в гората е имало трети мъж с меч, така ли?

— Да.

— И ти си го убил и си му го взел?

— Да.

Той тихо изсумтя и поклати глава.

— Когато се ръкувахме, разбрах, че не стискам десница на писар. Перото не прави такива мазоли, нито такива мускули. Виждаш ли, Мила, той не е избягал. А е отишъл…

— Щеше да е по-разумно първо да убие оня, дето ни беше нападнал — упорито настоя тя.

Развързах вързопа си, извадих одеялото и си легнах. Бях гладен, но нямаше нищо за ядене. За сметка на това можех да си почина. Бях страшно уморен.

— Ще спиш ли — попита Благозвучие. Въпреки успокоителния чай, лицето й изразяваше силна тревога.

— Да.

— Ами ако дойдат още претопени?

— Тогава Мила ще ги убие в такава последователност, каквато й се стори разумна — кисело отвърнах аз. Наместих се така, че да мога бързо да изтегля меча, и затворих очи. Чух, че Мила бавно се изправя и започва да разпъва техните одеяла.

— Коб? — тихо ме повика Джош. — Взе ли пари за себе си?

— Няма да ми трябват — казах аз. Не му обясних, че плановете ми не включват контакти с хора. Не исках никога повече да обяснявам нищо на никого. Не ме интересуваше дали ме разбират.

За миг се пресегнах към Нощни очи. И той като мен беше гладен, но предпочиташе да почива. „До утре вечер ще съм свободен пак да ловувам с теб“ — обещах му аз. Вълкът доволно въздъхна. Не бе далеч. Муцуната му беше отпусната върху предните му лапи.