Робин Хоб - Тронът

Бях по-изтощен, отколкото предполагах. Мислите ми заблуждаха. Оставих се да се освободя от болките, които гризяха тялото ми. Потърсих Моли, ала не я открих. Бърич спеше някъде на сламеник пред огнище. Видях го и почти имах усещането, че се свързвам с него чрез Умението. Пламъците осветяваха лицето му — беше по-слаб и загорял от полската работа. Бавно се отдалечих от него. Умението се плискаше в мен, но не бях в състояние да го контролирам.

Когато сънищата ми се докоснаха до Търпение, с удивление я намерих в покоите на лорд Ясен. Той приличаше на приклещено в ъгъла животно. Една млада жена в прекрасна рокля очевидно беше също толкова смаяна от появата й. Търпение носеше карта и говореше, докато буташе настрани поднос с лакомства и вино, за да я разгъне върху масата.

— Не ви смятам нито за глупав, нито за страхлив, лорд Ясен. Затова трябва да приема, че сте невеж. Възнамерявам да се погрижа за вашето образование. Както ще ви покаже тази карта, изработена от покойния принц Искрен, ако скоро не предприемете действия, цялото бъкско крайбрежие ще остане на милостта на алените кораби. А те са безмилостни. — Търпение вдигна проницателните си кафяви очи и ги впери в него, както често ме бе гледала, когато очакваше да й се подчиня. Почти го съжалих. Повече не можех да се държа за тази сцена. Като листо, носено от вятъра, полетях надалеч от тях.

Не знаех дали се издигам по-нависоко, или потъвам по-надълбоко. Просто усещах, че с тялото ми ме свързва съвсем тънка нишка. Плувах в течение, което ме теглеше, насърчаваше ме да се пусна. Някъде тревожно зави вълк. Призрачни пръсти ме задърпаха, сякаш се мъчеха да привлекат вниманието ми.

„Фиц. Бъди предпазлив. Върни се.“

Искрен. Ала неговото Умение нямаше повече сила от полъх на вятъра, въпреки напрежението, което знаех, че му коства. Помежду ни имаше нещо, студена мъгла, оплетена като къпинак. Опитах се да открия причина, достатъчно страх, който да ме върне обратно в тялото ми. Ала все едно бях вкопчен в сън и се мъчех да се събудя. Не можех да намеря път, по който да се измъкна. Не можех да намеря воля да го сторя.

„Само повей на кучешка магия във въздуха, а ето какво откривам. — Уил се вкопчи в мен като с котешки нокти и ме привлече към себе си. — Здравей, копелдако. — Дълбокото му задоволство разбуди всички нюанси на страха ми. Усещах циничната му усмивка. — Нито един от двамата не бил мъртъв: нито копелдакът с неговата извратена магия, нито Искрен Самозванеца. Тц, тц. Славен с огорчение ще научи, че не е постигнал нищо. Този път обаче аз ще се погрижа вместо него. Както аз си знам.“ Усетих коварно опипване на защитните ми стени, по-интимно от целувка. Сякаш мачкаше курвенска плът, търсейки слабото ми място. Висях като заек в ръцете му и очаквах само извиването и дръпването, които щяха да сложат край на живота ми. Чувствах колко много са нараснали силата и способностите му.

„Искрен“ — изхленчих аз, ала моят крал не можеше да ме чуе, нито да ми отвърне.

Той ме претегли в ръцете си. „Каква полза имаш от тази сила, която така и не успя да овладееш? Абсолютно никаква. Но аз, о, аз получавам от нея криле и нокти. Ти ще ме направиш достатъчно силен, за да открия Искрен, колкото и да се крие.“

Изведнъж започнах да губя сила като пробит мях. Нямах представа как е успял да разкъса защитата ми и знаех, че не съм в състояние да го отблъсна. Той жадно притискаше ума ми към своя и ме изсмукваше. Така Джъстин и Ведра бяха убили Умен. Кралят бе свършил бързо, като спукан мехур. Не можех да намеря нито воля, нито сила да се съпротивлявам, докато Уил събаряше всички стени помежду ни. Чуждите му мисли притискаха ума ми. Той протягаше ръце към тайните ми и през цялото време ме лишаваше от същността ми.

Но в мен го дебнеше вълк. „Братко!“ извика Нощни очи и му се нахвърли със зъби и нокти. Някъде в далечината Уил изпищя от ужас и изненада. Колкото и силен да беше в Умението, той нямаше никаква представа от Осезанието. И бе безпомощен пред атаката на Нощни очи, също както бях аз пред неговата. Веднъж, когато ме беше нападнал с Умението, Джъстин бе срещнал отпора на Нощни очи. Бях го видял да се строполява, сякаш вълкът наистина го беше захапал за гърлото. Бе изгубил контрола над Умението и аз успях да се отскубна от него. Сега не можех да видя какво става с Уил, ала усещах захапващите челюсти на Нощни очи. Уил избяга, като прекъсна връзката помежду ни толкова ненадейно, че за миг не бях сигурен кой съм. После се върнах в тялото си и се събудих.