Робин Хоб - Тронът

Почти усетих нещо. Дали Бърич бе вдигнал глава и се беше огледал наоколо на нивата, на която работеше, дали за миг не бе доловил мирис на кръв и прах, вместо на плодородната пръст, която обръщаше? Дали Моли се бе изправила от прането си, за да разкърши вдървения си гръб и да се озърне, чудейки се на неочаквано обзелото я отчаяние? Дали бях докоснал умореното съзнание на Искрен, дали за миг бях привлякъл вниманието на Търпение от подреждането на билки, дали бях накарал Сенч да се намръщи? Като нощна пеперуда, блъскаща се в прозорец, аз се мъчех да проникна в съзнанието им. Копнеех да изпитам обичта, която бях приемал за даденост. Стори ми се, че почти успявам да ги достигна, само за да потъна изтощен обратно в себе си, седнал сам на прашния път, облян в кръвта на трима мъже.

Тя подритна праха към мен.

Вдигнах очи. Отначало Мила представляваше тъмен силует на фона на залязващото слънце. После премигнах и видях погнусата и яростта на лицето й. Дрехите й бяха разкъсани, косата й — разчорлена.

— Ти избяга! — Обвини ме тя. Усещах презрението й към моята страхливост. — Избяга и го остави да счупи ръката на Благозвучие, да повали татко на земята и да се опита да ме изнасили. Що за човек си ти? Що за човек може да направи такова нещо?

Този въпрос имаше хиляди отговори. И нито един. Пустотата в мен ме уверяваше, че няма смисъл да й отвръщам. Вместо това се изправих. Мила ме проследи с поглед, докато отивах да взема захвърления си вързоп. Сякаш бяха изтекли часове, откакто го бях изритал настрани. Вдигнах го и го понесох към Джош, който се опитваше да успокои Благозвучие. Прагматичната Мила бе развързала техните вързопи. Бащината й арфа бе счупена и със скъсани струни. Благозвучие нямаше да свири на флейта, докато не зараснеше ръката й. Направих каквото мога.

С други думи нищо, освен да наклада огън край пътя, да донеса вода от потока и да я кипна. Извадих от кутията си билки, които щяха да успокоят Благозвучие и да обезболят счупената й ръка. Намерих сухи прави пръчки за шина и издялах кората им. А горе на склона в гората зад мен? „Боли ме, братко, но раната не е дълбока. И все пак се отваря, когато се опитвам да ходя. И тръните, целият съм в тръни като мухи, накацали по леш.“

„След малко ще дойда и ще ги извадя.“

„Недей. Сам ще се погрижа за себе си. Ти се погрижи за другите. — Мълчание. — Трябваше да избягаме, братко.“

„Знам.“

Защо ми беше толкова трудно да отида при Мила и тихо да я попитам дали има парче плат, което да разкъсаме, за да вържем шината на Благозвучие? Тя не благоволи да ми отговори, но слепият Джош безмълвно ми подаде меката тъкан, с която преди бе увивал арфата си. Мила ме презираше, Джош, изглежда, беше вцепенен от шок, а Благозвучие толкова бе потънала в собствената си болка, че не ме забелязваше. Ала някак успях да ги накарам да се преместят до огъня. Доведох и Благозвучие, като я прегръщах през раменете и в същото време придържах счупената й ръка. Настаних я, после й дадох чаша чай.

— Мога да наместя костта и да я шинирам — казах по-скоро на Джош Арфиста, отколкото на нея. — Често съм го правил за мъже, пострадали в сражение. Но не претендирам, че съм лечител. Когато стигнем в най-близкия град, пак ще трябва да я наместят.

Той бавно кимна. И двамата знаехме, че трябва да го направим. Затова старецът застана на колене зад Благозвучие и я хвана за раменете. Мила здраво стисна предлакътницата й. Стиснах зъби, за да издържа на болката, която изпитваше тя, и силно дръпнах предмишницата й. Тя изкрещя, разбира се, защото никой чай не може напълно да притъпи такава болка. Но се мъчеше да не се съпротивлява. По бузите й се стичаха сълзи и дишането й бе неравномерно, докато шинирах ръката й. Показах й как да я държи, за да облекчава тежестта. После й дадох още една чаша чай и отидох при Джош.

Бяха го ударили по главата и за миг го бяха зашеметили, но не беше изгубил съзнание. Имаше цицина и когато я докоснах, той потръпна, но кожата не бе разцепена. Промих я със студена вода и му казах, че чаят може да облекчи и него. Слепецът ми благодари и кой знае защо, се почувствах засрамен. Вдигнах поглед към Мила, която ме наблюдаваше с котешки очи от отсрещната страна на огъня.

— Ранена ли си — тихо попитах аз.

— Имам подутина колкото слива от удара на тоягата му. И драскотини по шията и гърдите. Но и сама мога да се погрижа за себе си. Все пак ти благодаря… ъъъ… Коб. Не може да се каже, че съм жива благодарение на твоите усилия.

— Мила — едновременно уморено и гневно каза Джош.