Робин Хоб - Тронът

По пладне Мила ни раздели остатъка от хляба. Не бе много. Момичетата ни изпревариха, тихо разговаряйки помежду си, докато дъвчеха сухия хляб и пиеха вода от меховете си. Предложих на Джош тази вечер рано да се установим на лагер, за да имам възможност да отида на лов или за риба.

— Тогава няма да стигнем до най-близкия град утре по обяд — мрачно отбеляза той.

— И утре вечер става — спокойно го уверих аз. Той обърна глава към мен, може би, за да ме чуе по-добре, ала мътните му очи сякаш проникваха в мен. Беше ми трудно да понеса молбата, която виждах в тях, но не й отговорих.

Когато най-после започна да се разхлажда, започнах да търся място за лагер. Нощни очи ни бе изпреварил, за да разузнае района. Изведнъж почувствах, че козината му настръхва. „Тук има хора. Миришат на леш и на собствената си мръсотия. Подушвам ги, виждам ги, но иначе не мога да ги усетя.“ До мен достигна смущението, което той винаги изпитваше в присъствието на претопени. Споделях го. Знаех, че преди са били хора и са притежавали онази искрица на Осезанието, присъща на всяко живо същество. За мен беше странно, че ги виждам да се движат и говорят, а не усещам, че са живи. За Нощни очи бе все едно да види ходещи камъни.

„Колко са? Стари, млади?“

„Повече от нас и по-едри от теб. — Вълча представа за съотношение на сили. — Дебнат точно зад следващия завой на пътя.“

— Хайде да спрем тук — внезапно предложих аз. Три глави озадачено се обърнаха към мен.

„Късно е. Подушиха ви и идват.“

Нямаше време да се преструвам, нямаше време за правдоподобни лъжи.

— Пред нас има претопени. Наблюдавали са пътя и сега се приближават към нас. Пригответе се.

— Откъде знаеш — предизвика ме Мила.

— Да бягаме — предложи Благозвучие. Не я интересуваше откъде знам. Ококорените й очи ми подсказваха, че ужасно се е страхувала от този момент.

— Не. Ще ни настигнат и тогава с нас е свършено. И даже да им избягаме, утре пак ще трябва да минем покрай тях. — Пуснах вързопа си на пътя и го изритах настрани. Нищо не струваше колкото живота ми. Ако спечелехме, пак щях да си го взема. В противен случай нямаше да имам нужда от него. Но Мила, Благозвучие и Джош бяха музиканти. В техните вързопи бяха инструментите им. Нито един от тях не понечи да се освободи от товара си. Не губих време и енергия да ги убеждавам. Момичетата почти инстинктивно застанаха от двете страни на стареца и здраво стиснаха тоягите си. Аз също приготвих своята и зачаках. За миг напълно престанах да разсъждавам. Ръцете ми като че ли сами знаеха какво да правят.

— Погрижи се за Мила и Благозвучие, Коб. Не се безпокой за мен. Просто не позволявай момичетата да пострадат — напрегнато ми каза Джош.

Думите му ме пронизаха и внезапно ме обзе ужас. Тялото ми изгуби спокойната си поза и можех да мисля само за болката, която щеше да ми донесе поражението. Пригади ми се и коленете ми се подгънаха. Единственото ми желание бе да се обърна и да избягам, без да се грижа за менестрелите. „Чакай, чакай — щеше ми се да извикам на деня. — Не съм готов за това, не знам дали ще се бия, дали ще избягам, или просто ще припадна.“ Ала времето не знае милост. „Идват през шубраците — каза ми Нощни очи. — Двама вървят бързо, трети изостава след тях. Мисля, че той ще е мой.“

„Внимавай“ — предупредих го аз. Чух ги да се провират през храстите и усетих отвратителната им воня. След секунди Благозвучие извика и те се втурнаха към нас. Ако моята стратегия бе да стоя и да се бия, тяхната беше просто да тичат и да нападат. И двамата бяха по-едри от мен и изглежда, не изпитваха никакви колебания. Дрехите им бяха мръсни, но почти непокътнати. Едва ли бяха претопени отдавна. Носеха тояги. Нямах повече време за мислене.

Претопяването не правеше човек нито глупав, нито муден. Вече не изпитваха чувства, нито си спомняха в какво могат да превърнат те враговете им. Това често правеше действията им почти непонятни. Просто задоволяваха непосредствените си желания. Като животни. Можеха да изядат коня, който бяха откраднали, само защото гладът представляваше по-непосредствена нужда от удобството на ездата. Не си помагаха в битка. Не проявяваха вярност към собствените си групи. Нахвърляха се един върху друг заради някаква плячка, после нападаха общия си враг. Придвижваха се заедно, но не обединяваха усилията си. Бяха жестоки, коварни, хитри и не изпитваха никакви угризения.

Знаех всичко това. Затова не се изненадах, когато двамата се опитаха да ме заобиколят и първо да атакуват по-дребните си противници. Изненада ме страхливото облекчение, което изпитах. То ме вцепени като кошмар и аз ги оставих да минат покрай мен.