Робин Хоб - Тронът

Събудих се преди зазоряване. Пропълзях при вързопа си, порових в него и успях да се замъкна до задната врата на хана, където буквално изпросих чаша гореща вода от готвачката. Тя се смая, когато видя, че пускам вътре парченца самодивско биле.

— Нали знаеш, че е вредно — предупреди ме жената, докато зяпаше как пия горчивата гореща течност. — Дават такова нещо на робите в Бинград. Слагат им го в храната и водата, за да ги държат на крака. Освен че им дава сили обаче, билката ги изпълва с отчаяние или поне така съм чувала. Изсмуква волята им да се съпротивляват.

Почти не я слушах. Чаках да почувствам ефекта. Бях взел кората от млади дървета и се боях, че й липсва сила. Така беше. Мина доста време, докато усетя разливащата се в тялото ми топлина, която подсили треперещите ми ръце и проясни зрението ми. Изправих се от стъпалата пред задния вход на кухнята, благодарих на готвачката и й върнах чашата.

— Това е лош навик за младеж като теб — сгълча ме тя и се върна към задълженията си. Напуснах хана и закрачих по улиците. Слънцето изгряваше иззад хълмовете. Известно време почти очаквах да открия опожарени дюкяни, плячкосани къщи и претопени с кухи очи, бродещи из града. Но лятното утро и речният вятър пропъдиха кошмара. На дневна светлина градът изглеждаше запуснат и беден. Стори ми се, че тук има повече просяци, отколкото в Бъкип, но не знаех дали това е нормално за крайречно селище. За миг се замислих какво ми се е случило предната нощ, после потръпнах и се отказах да се питам. Не знаех как съм го направил. Най-вероятно повече нямаше да ми се случи. Бях щастлив, че Искрен е жив, макар да се ужасявах, че все още толкова безразсъдно изразходва силата на Умението си. Зачудих се къде е тази сутрин и дали също като мен е посрещнал изгрева с горчивината на самодивското биле в устата си. Ако бях овладял Умението, нямаше да се чудя. Мрачна мисъл.

Когато се върнах в хана, менестрелите вече бяха станали и закусваха с овесена каша. Седнах на тяхната маса и Джош откровено ми призна, че се боял да не съм ги изоставил. Мила не ми говореше, но на няколко пъти забелязах, че Благозвучие изпитателно ме наблюдава.

Напуснахме хана рано и въпреки че не марширувахме като ратници, Джош Арфиста наложи енергична крачка. Бях си мислил, че ще се наложи да го водят, ала той използваше тоягата си вместо водач. Понякога хващаше за ръка Мила или поставяше длан на рамото на Благозвучие, но по-скоро бащински, отколкото от необходимост. А и пътуването ни не беше скучно, защото той разказваше за историята на района и ме изненада със задълбочените си познания. Когато слънцето се издигна високо в небето, спряхме за малко и те споделиха с мен скромната си храна. Почувствах се неудобно да я приема, ала не можех да се извиня и да отида на лов с вълка. Когато градът остана далеч зад гърба ни, усетих, че Нощни очи ни следва. Близостта му ми подейства успокоително, но ми се щеше да сме само двамата с него. На няколко пъти срещахме други пътници на коне или мулета. Между дърветата от време на време виждахме лодки, които плаваха срещу течението. Към обяд ни изпревариха добре охранявани каруци и фургони. Джош всеки път ги питаше дали ще ни качат. На два пъти учтиво ни отказаха. Другите изобщо не ни отговориха. Движеха се припряно и с една от групите пътуваха навъсени мъже в еднакво облекло, които най-вероятно бяха тяхна охрана.

Следобедът изтече с рецитирането на „Саможертвата на Кросфайър“, дългата поема за хората на кралица Прозрение, които дали живота си, за да може тя да спечели жизненоважно сражение. Неведнъж я бях слушал в Бъкип. Привечер вече я бях чул още двадесетина пъти, докато Джош с безкрайно търпение учеше Благозвучие да я пее без грешка. Бях им признателен, защото така нямаше нужда да разговаряме.

Но въпреки бързия ход нощта ни завари далеч от следващия крайречен град. Когато светлината започна да гасне, всички станаха неспокойни. Накрая поех командването и им казах, трябва да оставим пътя при следващия поток и да потърсим къде да пренощуваме. Мила и Благозвучие изостанаха зад нас с Джош и ги чух загрижено да си шушукат. Не можех да ги успокоя — както Нощни очи бе успокоил мен, — че наоколо няма и мирис от друг пътник. При следващия поток ги поведох срещу течението и открих заслонен от вятъра бряг под огромен кедър, където можехме да установим лагера си.

Оставих ги под претекст, че отивам да се облекча, и потърсих Нощни очи, за да го уверя, че съм добре. Не си губих времето напразно. Той бе намерил място, където лъкатушещият поток беше подкопал брега. Легнах по корем, потопих ръце във водата, и бавно ги прокарах през завесата от надвиснали бурени. Още при първия опит улових чудесна тлъста риба. След няколко минути усилията ми се увенчаха с втора, по-малка. Когато се отказах, цареше почти пълен мрак, но щях да се върна при другите с три риби, след като оставих две на Нощни очи.