Робин Хоб - Тронът

Зачудих се как е Бърич и дали знае за жертвите на Търпение. Замислих се за някогашната им любов, за това как я е погубило чувството за дълг на Бърич. После Търпение се бе омъжила за баща ми, за човека, на когото се беше заклел във вярност Бърич. Дали някога бе мислил да отиде при нея и да се опита да си я върне? Не. Не се съмнявах в това. Призракът на Рицарин вечно щеше да стои помежду им. А сега и моят.

Оттам мислите ми естествено се насочиха към Моли. Тя беше взела същото решение за нас, каквото Бърич бе взел за тях с Търпение. Беше ми казала, че заради маниакалната ми вярност към моя крал никога нямало да можем да си принадлежим един на друг. Затова си била намерила някого, когото можела да обича така, както аз съм обичал Искрен. Решението й ми бе омразно, но то й беше спасило живота. Тя ме бе напуснала. Нямаше я в Бъкип, за да сподели моя позор.

Неволно я потърсих с Умението, сетне рязко се укорих. Наистина ли исках да я видя тази нощ, спяща в обятията на друг мъж като негова съпруга? При тази мисъл в гърдите ме прободе почти физическа болка. Нямах право да шпионирам щастливия й живот. И все пак, докато се унасях, мислех за нея и безпомощно копнеех за онова, което бе съществувало помежду ни.

Някаква извратена съдба ми прати сън за Бърич, жив сън, който ми се стори абсурден. Седях срещу него. Той седеше на маса край огън и поправяше хамут, както често правеше вечер. Но вместо бренди пиеше чай и кожата в ръцете му беше ниска мека обувка, прекалено малка за него. Бърич промуши шилото през меката кожа. Острието мина прекалено лесно и го убоде по ръката. Той изруга при вида на кръвта, после рязко вдигна поглед и несръчно ми се извини, че използва такъв език в мое присъствие.

Събудих се объркан. Когато бях малък, Бърич често ми бе шил обувки, но не си спомнях някога да ми се е извинявал, че ругае в мое присъствие, макар че често ме удряше, ако посмеех да държа такъв език пред него. Смешно. Опитах се да забравя съня, ала повече не успях да мигна.

Когато мислено потърсих наоколо, открих само тъпите сънища на спящите животни. Всички бяха спокойни, освен мен. Смутиха ме мисли за Сенч. Той беше вече старец. Крал Умен се бе грижил за всичките му нужди, за да може неговият убиец да живее в безопасност. Сенч рядко излизаше от тайната си стая, освен, за да върши „тихата си работа“. Сега беше останал сам, вършеше Ел знае какво, и ратниците на Славен бяха по петите му. Напразно заразтривах челото си. Нямаше смисъл да се безпокоя, но не можех да престана.

Чух четири леки стъпки, последвани от тупване. Някой слизаше по стълбата и не бе улучил последното стъпало. Сигурно някое от момичетата отиваше до тоалетната. Ала след миг чух шепота на Мила.

— Коб?

— Какво има — попитах неохотно.

Тя се приближи към мен в мрака. Прекараното с вълка време беше изострило сетивата ми. През зле затворените капаци на прозореца се процеждаше лунна светлина. Различих силуета й в тъмнината.

— Насам — казах аз, когато момичето се поколеба, и видях, че близостта ми я сепва. Мила опипом стигна до ъгъла и неуверено седна на сламата до мен.

— Не смея да заспя — поясни тя. — Сънувам кошмари.

— Знам как е — отвърнах, изненадан от съчувствието, което изпитах. — Ако затвориш очи, веднага потъваш в тях.

— Точно така — потвърди Мила и зачака.

Но аз нямах какво повече да й кажа.

— Какви кошмари сънуваш ти — тихо ме попита тя.

— Лоши — отвърнах кисело. Не исках да ги призовавам, като говоря за тях.

— Аз сънувам, че претопените ме гонят, но краката ми са омекнали и не мога да тичам. Опитвам се, но те все повече се приближават.

— Хм — изсумтях аз. По-добре, отколкото да сънуваш, че не престават да те бият… — Отклоних мислите си от тази посока.

— Самотно е да се будиш нощем и да те е страх.

„Мисля, че тя иска да се съвкупи с теб. Толкова лесно ли ще те приемат в глутницата си?“

— Какво — стреснах се аз, но ми бе отговорило момичето, а не Нощни очи.

— Казах, че е самотно да се будиш нощем и да те е страх. Човек копнее за сигурност. За закрила.

— Не ми е известно нищо, което може да спаси човек от сънищата — сковано отвърнах аз. Изведнъж ми се прииска Мила да си иде.

— Понякога може да го постигне малко нежност — промълви тя. Протегна ръка и погали дланта ми. Неволно се отдръпнах.

— Срамуваш ли се, чираче — с престорена свенливост попита Мила.

— Изгубих скъп човек — откровено казах аз. — Нямам сърце да приема друг на негово място.

— Разбирам. — Тя рязко се изправи и изтръска сламата от полата си. — Е, прощавай, че те обезпокоих. — Говореше обидено, не извинително.