Робин Хоб - Тронът

— Има ли нещо ново за Бъкип — опитах се да подновя разговора аз.

Джош Арфиста мрачно се засмя.

— Все същата нищета. Историите не са се променили, други са само имената на селата и градовете. А, има една новина. Говори се, че крал Славен щял да беси Пъпчивия.

Тъкмо отпивах от халбата си. Задавих се.

— Какво?

— Глупава шега — заяви Мила. — Крал Славен наредил да разгласят, че щял да награди с една жълтица всеки, който му предаде някакъв сипаничав мъж, или сребърник — за информация къде се намира.

— Сипаничав мъж ли? Само толкова ли? — Предпазливо попитах аз.

— Казват, че бил мършав, побелял и понякога се преобличал като жена. — Джош весело се подсмихна, без да подозира, че думите му смразяват вътрешностите ми. — И престъплението му било държавна измяна. Носи се слух, че кралят го обвинявал за изчезването на Кетрикен и нейното неродено дете. Някои казват, че той бил просто смахнат старец, който твърдял, че бил съветник на Умен и че като такъв бил писал на Крайбрежните херцози, за да ги подкани да проявят смелост, защото Искрен щял да се завърне и детето му щяло да наследи трона на Пророците. Но има и други слухове, според които крал Славен се надявал да обеси Пъпчивия и с това да сложи край на всички нещастия в Шестте херцогства. — Той отново се засмя. Насилих се да се усмихна и закимах като идиот.

Сенч. Славен беше надушил следите на Сенч. Какво още знаеше, освен че е сипаничав? Явно го бе свързал с лейди Дайми. Зачудих се къде е сега Сенч и дали е добре. Внезапно отчаяно ми се прииска да знам плановете му, онзи замисъл, от който ме беше изключил. Сърцето ми се сви и представата ми за действията ми се промени. Дали го бях отблъснал от себе си, за да го защитя от своите намерения, или го бях изоставил точно когато имаше нужда от своя чирак?

— Още ли си тук, Коб? Усещам те, но мястото ти до масата е съвсем тихо.

— А, тук съм, арфисте Джош! — Опитах се да вложа малко живец в думите си. — Просто размишлявам над това, което ми каза.

— Ако се съди по изражението му, чуди се кой сипаничав старец може да продаде на крал Славен — язвително подметна Мила. Изведнъж осъзнах, че тя възприема постоянното си задяване като флирт. Реших, че достатъчно съм се радвал на човешка компания. Бях изгубил навик да общувам с хора.

Беше по-добре да ме помислят за странен и невъзпитан, отколкото да възбудя любопитството им.

— Е, благодаря ви за песните и разговора — колкото може по-любезно казах аз и извадих един петак, за да го пъхна под халбата си за момчето. — Трябва да продължа пътя си.

— Но навън е пълен мрак — изненадано възрази Благозвучие. Тя остави чашата си и погледна Мила, на чието лице се изписа смаяно изражение.

— И е студено, госпожице — весело отбелязах аз. — Предпочитам да пътувам нощем. Луната е почти пълна и крайречният път е достатъчно осветен.

— Не се ли страхуваш от претопените — ужасено попита Джош Арфиста.

Сега бе мой ред да се изненадам.

— Толкова навътре в сушата?

— А бе ти наистина си живял в гората — възкликна Мила. — Те върлуват по всички пътища. Някои пътници си наемат охрана, стрелци и ратници. Други като нас се движат на групи, когато могат, и то само денем.

— Патрулите не могат ли поне да пазят пътищата — удивих се аз.

— Патрулите ли? — Презрително изсумтя Мила. — По-скоро ще видиш претопени, отколкото фароуски ратници. Претопените не ги закачат, затова и те не закачат претопените.

— Ами тогава защо патрулират — гневно попитах аз.

— Търсят контрабандисти — изпревари дъщеря си Джош. — Или поне се преструват. Неведнъж се е случвало да спрат някой честен пътник и да претърсят вещите му. И каквото си харесат, обявяват го за контрабанда или заявяват, че било откраднато от най-близкия град. Лорд Ясен комай не им плаща колкото си мислят, че заслужават, затова грабят каквото могат.

— Ами принц… крал Славен, той нищо ли не прави? — И титлата, и въпросът ме задавиха.

— Е, ако отиваш чак в Трейдфорд, можеш сам да му се оплачеш — саркастично отвърна Мила. — Сигурна съм, че ще те изслуша, защото вече не разполага с десетки куриери. — Тя замълча и се замисли. — Макар да съм чувала, че ако някой претопен стигне чак до границата, той знаел как да се справи с него.

Призля ми. За крал Умен винаги бе било въпрос на гордост в Бък да няма опасност от разбойници, стига да се движиш по главните пътища. Новината, че онези, които трябваше да пазят кралските пътища, също са разбойници, беше като кама, забита в сърцето ми. Не стигаше, че Славен си бе присвоил трона и беше опразнил Бъкип. Дори не се преструваше, че управлява мъдро. Вцепенено се зачудих дали не наказва цялото херцогство за мрачното му посрещане на престола. Всъщност бях убеден, че е така.