Робин Хоб - Тронът

„Просто нещо от вчера, нали — колебливо попита Нощни очи. — Нещо, което вече го няма? Нали не е трън в лапата ти или болка в корема?“

„Просто нещо от вчера“ — трябваше да се съглася аз. Игла, дадена на момче, което вече не съществуваше, от мъж, който бе умрял. „Може да е за добро“ — казах си. Едно нещо по-малко, което ме свързваше с Фицрицарин Осезателя. Разроших козината на тила на Нощни очи и го почесах зад ушите. Той клекна до мен и ме побутна, за да продължа да го чеша. Подчиних се. Може би трябваше да сваля обецата от Бърич и да я скрия в кесията си. Ала знаех, че няма да го направя. Това щеше да е единствената връзка, която щях да пренеса в новия си живот.

— Остави ме да се изправя — казах на вълка и той неохотно престана да се обляга на мен. Методично събрах вещите си, завързах вързопа и угасих огъня.

— Тук ли да се върна, или да те чакам от отсрещната страна на града?

„От отсрещната страна ли?“

„Ако заобиколиш града и се върнеш при реката, пак ще стигнеш до пътя — поясних аз. — Там ли ще се чакаме?“

„Добре. Колкото по-малко време прекараме близо до тази човешка бърлога, толкова по-добре.“

„Значи се уговорихме. Ще те открия там преди зазоряване.“

„По-вероятно е аз да те открия, запушен нос такъв. И коремът ми ще е пълен.“

Трябваше да призная, че има право.

„Пази се от кучета“ — предупредих го, докато потъваше в храсталаците.

„А ти се пази от хора“ — отвърна Нощни очи и сетивата ми го изгубиха, освен Осезанието.

Метнах вързопа на рамо и се спуснах на пътя. Вече цареше пълен мрак. Бях имал намерение да вляза в града преди залез-слънце, да се отбия в някоя кръчма на раздумка и чаша бира и после да продължа. Бях искал да мина през пазарния площад и да послушам разговорите на търговците. Вместо това влязох в един почти заспал град. Пазарът пустееше, освен няколкото кучета, които душеха празните сергии за останки. Запътих се към реката. Там щях да открия достатъчно ханове и кръчми, за да обслужват речната търговия. Тук-там из града пламтяха факли, ала повечето светлина по улиците идваше от зле затворените капаци на прозорците. Грубо павираните улици не бяха поддържани. На няколко пъти едва не се препънах в дълбоки дупки. Спрях един градски стражник преди той да е имал възможност да ме спре и го помолих да ми препоръча някой крайречен хан. „Везните“, каза ми стражникът, било подходящо място за пътници и се намирал на лесно място. После строго ме предупреди, че просията била забранена и че джебчиите имали късмет, ако се разминели само с бой. Благодарих му за предупрежденията и продължих по пътя си.

Наистина бързо открих „Везните“. Светлината струеше от отворената врата и две момичета пееха весела песен. Сърцето ми се ободри и без колебание влязох вътре. Озовах се в просторно помещение с яки кирпичени стени, тежки греди и нисък таван. Миришеше на месо, дим и крайречни жители. В огнището се въртеше апетитен шиш, но в тази лятна вечер хората се бяха събрали в по-прохладния край на стаята. Двете певици бяха качили столове върху една маса и пееха заедно. Един сивокос мъж с арфа, очевидно член на трупата, се потеше на друга маса и опъваше нова струна на инструмента си. Музикант и пътуващи певици, навярно семейна трупа. Известно време ги послушах как пеят и си спомних последния път, когато бях слушал музика в Бъкип. Усетих се, че съм ги зяпнал, едва когато едното момиче крадешком сръга с лакът другото и едва забележимо посочи с очи към мен. Второто се облещи и отвърна на погледа ми. Изчервих се и се извърнах.

Застанах в края на тълпата зрители и когато песента свърши, се включих в аплодисментите. Мъжът с арфата вече беше готов и подхвана по-нежна мелодия с постоянния ритъм на корабни весла. Момичетата седнаха на ръба на масата, опрели гръб в гръб. Дългите им черни коси се преплитаха. Хората насядаха по столовете, някои се оттеглиха по масите край стената. Загледах се в пръстите на мъжа по струните и се удивих на бързината му. След малко до мен се приближи румено момче и ме попита какво ще поръчам. Само халба пиво, отвърнах аз, и момчето скоро ми я донесе, наред с шепа петачета, останали от моя сребърник. Намерих си маса недалеч от певиците и седнах с надеждата, че някой ще е достатъчно любопитен, за да се настани при мен. Ала освен няколко бегли погледа от очевидно редовни посетители, никой не се интересуваше от странници. Песента свърши и певиците си заговориха нещо. По-голямата ме стрелна с поглед и ми даде да разбера, че пак съм ги зяпнал. Сведох очи към масата.