Робин Хоб - Тронът

— Не ни интересува какъв си, момко — успокои ме Джош. — Във всеки случай не сме чували нито един разгневен писар да търси изчезналия си чирак. Напоследък повечето ще са доволни, ако чираците им избягат… една уста за хранене по-малко в тия тежки времена.

— Пък и търпеливият учител рядко чупи носа и обезобразява лицето на чирака си — съчувствено отбеляза Благозвучие. — Така че няма защо да се обвиняваш, че си избягал.

Момчето най-после се появи и те се смилиха над празната ми кесия, като си поръчаха само по халба пиво. Първо Джош, а после и момичетата дойдоха на моята маса. Момчето трябва да бе подобрило отношението си към мен заради любезността ми към менестрелите, защото когато донесе халбите им, напълни и моята, без да ми взима пари. Отбелязах си на тръгване да му оставя един петак.

— Е, какви са новините оттам, откъдето идвате — започнах аз.

— Нали самият ти идваш оттам — язвително отвърна Мила.

— Не, госпожице, всъщност идвам от вътрешността на страната. Бях на гости на едни познати пастири — импровизирах аз. Поведението на Мила започваше да ме дразни.

— „Госпожице“ — тихо каза тя на Благозвучие и извъртя очи към тавана. Братовчедка й се изкиска. Джош не им обърна внимание.

— Напоследък и на юг е почти същото като на север, само че още по-зле — рече ми той. — Тежки времена, особено за земеделците. Зърното за храна отива за данъци, зърното за посев отива за децата. На нивите отиват само жалки остатъци, а никой не жъне повече, като сее по-малко. Същото се отнася за стадата. И няма признаци данъците да намалеят. Даже неукото гъсарче знае, че това носи глад. Край морето е най-зле. Когато излиза за риба, човек не знае какво ще завари у дома си. Земеделците засяват нивите си и знаят, че няма да има достатъчно и за данъците, и за семейството. И че ще остане по-малко от половината, ако се появят алените кораби. Има една песничка за земеделец, който казва на бирника, че алените кораби вече свършили работата вместо него.

— Само че разумните менестрели не я пеят — рязко му напомни Мила.

— Алените кораби опустошават и бъкското крайбрежие — тихо отвърнах аз.

Джош горчиво се засмя.

— Бък, Беърнс, Рипон или Шоукс… Съмнявам се, че алените кораби ги е грижа къде свършва едно херцогство и започва друго. Щом го мие морето, те го плячкосват.

— Ами нашите кораби — попитах аз.

— Ония, дето пиратите ни ги отнеха, са си наред. Другите, дето останаха да ни бранят, хм, все едно комар да ухапе слон.

— Никой ли не защитава Бък — попитах аз и долових отчаянието в собствения си глас.

— Само господарката на Бъкип. Едни казват, че само викала и се карала, но други знаят, че никога не принуждава някой да направи нещо, което самата тя не е правила. — Джош Арфиста говореше така, като че ли го знаеше от личен опит.

Озадачих се, ала не исках да проявявам невежеството си.

— Например?

— Ами например вече не носи накити. Разпродаде ги и с парите плаща на патрулните кораби. Продаде собствените си наследствени земи и събра наемници за стражевите кули. Говори се, че продала огърлицата, подарена й от принц Рицарин — рубините на баба му — на самия крал Славен, за да купи жито и дървен материал за възстановяването на бъкските села.

— Търпение — промълвих аз. Веднъж бях видял тези рубини, много отдавна, когато бяхме започнали да се опознаваме. Тя ги бе смятала за прекалено ценни, за да ги носи, ала ми ги беше показала и ми бе обещала някой ден да ги носи жена ми. Много отдавна. Извърнах глава и се помъчих да овладея лицето си.

— Къде си спал през последната година… ъъъ… Коб, че не знаеш нищо за това — саркастично попита Мила.

— Нямаше ме — тихо казах аз. Отново се обърнах към масата и успях да срещна погледа й. Надявах се лицето ми да не ме издаде.

Тя вирна брадичка и ми се усмихна.

— Къде — весело повтори момичето.

Изобщо не ми харесваше.

— Живях сам в гората — отвърнах накрая.

— Защо? — Докато ме разпитваше, не преставаше да се усмихва. Бях убеден, че знае колко неловко ме кара да се чувствам.

— Явно защото така съм искал. — Все едно че го бе казал Бърич. Едва не се озърнах през рамо.

Мила се нацупи, но Джош Арфиста тропна с халбата си по масата. Не каза нищо и само я стрелна със слепите си очи, ала тя веднага замълча. Отпусна длани на ръба на масата като сгълчано дете и за миг си помислих, че се е примирила, докато не ме погледна изпод миглите си. Очите й срещнаха моите и тя дръзко ми се усмихна. Извърнах се, напълно озадачен. Нямах представа защо се заяжда. Погледнах към Благозвучие, само за да открия, че се е зачервила от сподавен смях. Забих очи в ръцете си и усетих, че съм се изчервил.