Робин Хоб - Тронът

По средата на халбата осъзнах, че съм отвикнал от пиво, особено на празен стомах. Махнах на момчето и поисках вечеря. То ми донесе парче месо, току-що отрязано от шиша, със задушени зеленчуци, залети с бульон. Още една халба, и повечето ми петачета свършиха. Когато смръщих вежди, момчето се изненада.

— Тук е два пъти по-евтино, отколкото в „Моряшкия възел“, господине — възмутено ми каза то. — И месото е овнешко, а не от някоя пукнясала стара коза.

Опитах се да изгладя нещата.

— Е, с един сребърник не можеш да купиш същото като едно време.

— Може и да е тъй, обаче аз не съм виновен — нахакано отвърна хлапакът и се върна в кухнята.

— Е, ето че сребърникът ми се стопи по-бързо, отколкото очаквах — укорих се аз.

— Виж, това е песен, която всички знаем — отбеляза музикантът. Той седеше с гръб към масата си и явно ме наблюдаваше, докато двете певици обсъждаха някакъв проблем. Усмихнато му кимнах и когато забелязах, че очите му са мътносиви, отвърнах:

— Известно време ме нямаше. Всъщност доста дълго, около две години. Предния път, когато идвах насам, хановете и храната бяха по-евтини.

— Хм, същото може да се каже за всяко място в Шестте херцогства, поне по крайбрежието. Хората казват, че новите данъци били по-чести и от новолуние. — Той се озърна наоколо, сякаш можеше да вижда, и аз предположих, че не е ослепял много отдавна. — Говорят също, че половината отивали за храната на фароуските ратници, дето ги събирали.

— Джош! — Скара му се едната певица и той усмихнато се обърна към нея.

— В момента наблизо няма нито един, Мила. Носът ми може да подуши фароуски ратник от сто крачки.

— А можеш ли да подушиш с кого разговаряш — кисело попита тя. Мила бе по-възрастната от двете, навярно на моите години.

— С един момък, чийто късмет малко нещо му е изневерил. А не някой тлъст фароуски ратник, дошъл да събира данъци. Освен това разбрах, че не може да е от бирниците на Ясен, още в момента, в който започна да мрънка заради цената на вечерята. Кога се е чуло и видяло някой от тях да плаща в хан или кръчма?

Намръщих се. Когато Умен седеше на трона, ратниците и бирниците му не взимаха нищо, без да си платят. Очевидно лорд Ясен не спазваше това правило, поне в Бък. Но това ми напомни за собствените ми обноски.

— Може ли да ти предложа още една халба, арфисте Джош? И за спътничките ти?

— Каква е тая работа — попита старецът, като се усмихна и повдигна вежди. — Ядосваш се, че си похарчил цял сребърник, за да си напълниш корема, обаче с радост ще дадеш още един, за да ни напълниш халбите, така ли?

— Срам за господаря, който слуша песните на менестрела и оставя гърлото му сухо от пеенето — на свой ред се усмихнах аз.

Момичетата се спогледаха зад гърба на Джош и Мила весело ме попита:

— И кога за последен път си бил господар, младежо?

— Това е само поговорка — след кратко колебание неловко отвърнах аз. — Но не съжалявам за похарчената монета за песните, които чух, особено ако с тях науча и някоя и друга новина. Пътувам на север по крайречния път. Случайно да идвате оттам?

— Не, и ние пътуваме в същата посока — обади се по-младото момиче. Беше на около четиринадесет и имаше поразително сини очи. Видях, че Мила й дава знак да замълчи. Тя представи тримата.

— Както чу, добри ми господине, това е Джош Арфиста, а аз съм Мила. Това е братовчедка ми Благозвучие. А ти си?…

Две грешки в един кратък разговор. Първо, бях говорил така, като че ли още живея в Бъкип и те са пътуващи менестрели, и второ, не бях решил под какво име да се представям. Затършувах в паметта си и след малко изтърсих:

— Коб. — Потръпнах и се зачудих защо съм избрал името на човек, когото бях убил.

— Е… ъъъ… Коб — запъна се Мила точно както бях направил аз, преди да изрека името, — може и да знаем нещо ново. И с радост ще изпием по халба пиво, независимо дали напоследък си господар. Кого се надяваш, че не сме срещнали да те търси по пътя?

— Моля? — Тихо попитах аз и вдигнах празната си халба, за да дам знак на момчето.

— Той е избягал чирак, татко — уверено каза Мила на баща си. — Носи писарско сандъче, но косата му е пораснала и няма капчица мастило по пръстите. — Тя се засмя на смутеното ми изражение. — О, я стига… ъъъ… Коб, аз съм пътуваща певица. Когато не пеем, търсим всевъзможни случки за песните си. Не можеш да очакваш, че няма да забележим такова нещо.

— Не съм избягал чирак — тихо възразих аз, ала нямах готова лъжа, с която да подкрепя изявлението си. Сенч щеше да ме удари през ръцете заради тази грешка!